На предната седалка лежеше голям фотоапарат „Никон” и 500 мм обектив.
— Опитай „самур” — предложи Марлин. — Нещо става ли?
— Снимам гражданите. — Посочи плика, пълен с моментални снимки. — Засега нищо не се откроява. Надявах се да засека тип с дълга сплъстена коса, носещ надпис „Смърт за Маршак”, но не ми се удаде.
— Тя излизала ли е?
— Веднъж. Взе такси до фризьорски салон на Шестдесет и трета и Медисън. Боядиса си косата. Аз бих избрал по-светъл цвят, та да подчертава по-добре очите й.
— Ще го отбележа в доклада. Нещо интересно?
— Не съм забелязал. Но и това е дяволски глупав начин да следиш дали някой преследва някого.
— Съгласна съм, но ще ме изтърпиш два-три дни. Нещо по телефона?
На задната седалка имаше черен електронен уред; шнурът му бе прикачен към слушалката в ухото на Сеговия.
— Обичайните разговори. Доста хора й се обаждат. А и тя звъни често. На нейно място нямаше да използвам безжичен телефон за такива разговори, като се имат предвид политическите й ангажименти.
— И това може да спомена в доклада. Повечето хора не си дават сметка колко лесно се подслушва безжичен телефон. — Марлин отвори вратата. — Ще се кача горе и ще поговоря с персонала на сградата.
Дежурният портиер я увери, че нито е виждал, нито чувал за преследвач. Закле се пред Марлин, че никой не е в състояние да припари в сградата, без да го проверят. Съобщавало се за всеки посетител. Сградата била обезопасена. Според Марлин сградата беше толкова обезопасена, колкото Сентрал парк, ако някой наистина иска да проникне вътре. И сградата на Келси Солет се водеше за обезопасена. Но не го спомена пред портиера. Вместо това се спусна в мазето, за да поговори с домакина; той също я увери колко е обезопасена сградата и така нататък.
Отново изплува на дневна светлина и видя как Уейн, застанал до колата, бясно маха с ръце. Притича през улицата.
— Какво става?
— Тя е в колата си и пое на юг.
И двамата скочиха в хондата. С бясна скорост и свистящи гуми Уейн направи завой на сто и осемдесет градуса.
— Защо е в колата? Защо не е в такси?
— Може да иска да паркира някъде и да се натиска с някой тип — предположи той. — Или е тръгнала извън града. Ето я — в лексуса.
На Седемдесет и седма улица Уейн мина на червено и се намести на прилично разстояние зад черния „Лексус”. Проследиха го до Бродуей и Петдесет и пето авеню. Там колата зави надясно и изчезна в подземен гараж.
Спряха на отсрещната страна на улицата. Две врати по-надолу ремонтираха сграда. Тътенът от пневматичните чукове и машините им пречеше да чуват добре.
— Сега какво? — провикна се Уейн.
— Ще използваме нашите отлично тренирани мозъчни умения да се досетим къде отива и дали някой вътре възнамерява да я похити.
Уейн се засмя.
— Е, шефе, ще ми се всеки ден да работим заедно. Междувременно — река в Сибир с две букви.
— Об — отвърна тя.
В този момент телефонът й изчурулика. Тя го извади, представи се, запуши другото си ухо и се заслуша.
Той спря заниманието си, защото тя заговори бързо в слушалката, даде указания на някого и обеща да се яви лично.
Изключи телефона, напъха го в чантата и тихо изруга.
— Какво става, шефе?
— О, нищо… Дъщеря ми пак е замесена в убийство. — Издържа на вторачения му поглед, пое си дълбоко дъх и нададе остър писък, граничещ с истерия. — Не чуваш често такова изречение, нали? Особено с„пак”.
— Тя не е…
— О, нищо подобно. Просто виси около група хора, чиито гърла се прерязват по-често, отколкото на обикновения данъкоплатец. Явно, днес е било неин ред да открие труп. Трябва да отида.
— Да те откарам ли?
— Не. Ще взема такси. Нищо чудно да се развикам, за да се успокоя, а не желая да се излагам пред подчинените си.
Слезе от колата. Понечи да прекоси алеята към подземния гараж, но изсвистяване на гуми и рев на мощен двигател я разколеба. Видя как лексусът шеметно преодоля възвишението — за секунда буквално излетя във въздуха, — стигна до отводнителния канал на алеята и се стовари тежко на четирите си гуми. Колата мина на сантиметри от нея. Успя само за миг да зърне пребледнялото лице на Сибил Маршак, докато колата рязко извиваше наляво и с бясна скорост пое по улицата.
Марлин се върна в хондата.
— Какво, по дяволите, става?
— Сигурно са обявили разпродажба в „Блумингдейл” — предположи Уейн Сеговия.
— Проследи я, умнико. Звънни ми на безжичния, щом пристигнеш, накъде е тръгнала.
Хондата пое бързо. Марлин остана за момент на място и погледна към изхода на гаража. Какво бе изплашило така силно Маршак, че да изкара колата, без да погледне улицата — маневра, при която девет от всеки десет случая завършваше със сблъсък? Само машините на строителите, паркирани малко по-надолу, възпираха донякъде движението и позволиха бързото излизане и вземането на завоя. Нещо истинско ли е, или фантом? Марлин се извърна и тръгна към Бродуей за такси, за да иде при дъщеря си. Една луда в момента й е достатъчна, помисли си тя.