Парадисо не желаеше подобно нещо. Въведоха Марлин в стая за разпити. Завари дъщеря си пред отворен учебник по американска история и тетрадка, в която спокойно си пишеше домашното.
— А, значи с домашни се занимаваш! — възкликна Марлин. — Трябва да те вкарваме по-често в затвора.
За изненада на Марлин момичето се надигна, прегърна я и промълви:
— Така съжалявам. Имам предвид вчера… Все се заяждам с теб. Не знам какво ми става. Сатанински сили.
Люси се засмя неубедително. Марлин я отдалечи от себе си и я разгледа внимателно. Носеше обичайната си униформа: черен пуловер върху бяла блуза, черна вълнена пола, черен чорапогащник и тежки военни ботуши. Лицето й бе пребледняло, а очите й — зачервени.
— Прощавам ти. Ти си образцовата дъщеря в сравнение с начина, по който аз се държах на твоята възраст. Слушай ме сега: изправени сме пред малък проблем.
— Нищо не съм направила — обади се Люси бързо, цялата настръхнала.
— Знам, но те мислят, че поради някаква причина укриваш информация, а това не е позволено. Спомни си за висящата ти условна присъда заради номера, който изигра миналата година. Не бива да ядосваш полицията. Седни и ми разкажи какво точно стана.
Люси се отпусна тежко на стола и шумно затвори учебника. Пое си дълбоко дъх и започна:
— След училище отидох в „Светия Спасител” да търся Дейвид. Не го намерих и тръгнах из квартала, из убежищата на бездомните. Стигнах до депото. Говорих с Истинския Али…
— Извинявай, Мойсей Белтън ли имаш предвид?
— Не знам. Винаги съм му казвала Али или Али Рашид. Уча го на арабски. Той е мюсюлманин, от редовните. Както и да е — нямаше други наоколо и надникнах в хартиената къща на Тенекето. Някой лежеше на леглото и отначало помислих, че е Тенекето. Човекът беше покрит с одеяла. Но в следващия момент си дадох сметка, че кучето го няма. Затова приближих и видях, че е Мнимия Али. Наричаме го така… Искам да кажа, наричахме го така, защото наистина се мислеше за боксьор. Беше доста луд, но безобиден. Наистина доста мил, стига да не реши, че си Джордж Форман. Както и да е… Видях, че е мъртъв. И… нещо ми стана тогава. Изтичах при Али и му разказах. Той ме успокои. Отидох една пряка по-надолу, намерих телефонна кабина и се обадих на ченгетата. Това е всичко.
В последвалата тишина Марлин въздъхна тежко.
— Наистина те е грижа за тях, а, момичето ми?
При тези ласкави думи Люси извърна смутено глава и прибра учебника и тетрадката в брезентовата си торба.
— Да. Сега ще си вървим ли?
— Не веднага. Детективът отвън смята, че има нещо, което не казваш. За Тенекето… Джон Карей Уилямс. Приятел ли ти е?
— Просто е един от хората там.
— Люси, скъпа, сега не е моментът да си уклончива.
Люси сведе глава и остана смълчана. Марлин изчака минута. Чуваше дишането на дъщеря си. Накрая момичето обяви:
— Май го видях. Когато излязох от хартиената къща. Беше на алеята, вероятно на стотина метра. Видях и Маги, кучето му. Извиках му, но той се извърна и побягна. Съжалявам. Трябваше да го спомена пред ченгетата, но…
— Той ти е приятел. Разбирам те. Знаеш ли — ченгетата започват да мислят, че именно той прерязва гърлата на бездомните. Ти какво мислиш?
— Не знам, мамо! — От очите й потекоха сълзи. — Вече нищо не знам! Хайде да си вървим вкъщи, моля те.
— Ти прочете ли го вече? — попита Карп.
Имаше предвид доклада за престрелката с Ломакс. Пристигна четири дни след като го изиска. В същия ден — ако имаше кворум на участниците — щеше да се проведе предварителното заседание на наказателния съд, отложено миналия петък.
— Да — увери го специалният му помощник.
— И какво смяташ?
Мъроу си събра мислите.
— Не знам, шефе. Две коли се плъзгат по мокър асфалт, навсякъде свистят куршуми… Искам да кажа: кой всъщност знае какво е станало наистина? В доклада пише, че доказателствата не противоречат на показанията, дадени от полицаите.
— Така е, но въпросът е кои доказателства са решили да съберат и представят. — Карп потупа папката върху бюрото си. — Тук има нещо странно. Всъщност две странни неща. Сещаш ли се кои са?
— Не, но се обзалагам, че ще ми кажеш.
— Не. Ти ще ми кажеш. — Карп отвори папката и разпръсна снимките от местопрестъплението върху бюрото. — Какво не е наред с тези снимки?
Мъроу ги разгледа внимателно. Виждаше се джипът, пътят и полицейската кола без отличителни знаци. Черокито беше надупчено от куршуми, а левият му калник и фар бяха смачкани. Полицейската кола също беше пострадала: имаше нагънати ламарини отпред вляво и по лявата страна. Това се виждаше ясно. Снимките на пътя, на мантинелата, на отбелязаните с тебешир участъци бяха по-неясни.