— Ще го споделиш ли?
— Не в момента — отвърна Карп и погледна часовника. — Я се поразходи и провери дали наказателният съд вече е готов да се занимае със случая. Ще ти се отрази добре да видиш как корупцията се вихри пред очите ти.
— Добре, но защо вместо това не се изправя и не се развикам със съдбовен глас: „Кули, Кули! Ти си познавал жертвата! Кули, ти си убиец”. Ако пребледнее и припадне, ще сме сигурни, че е виновен.
— Хубав план, Мъроу. Ще прибегнем към него, ако моят не даде резултат. А сега изчезвай!
Мъроу излезе, а Карп натисна бутона за бързо набиране. Една от тайните на съвременния свят е, че всяка значима личност разполага с частен телефонен номер, известен само на подбрано малцинство. Карп знаеше няколко такива на хора в Ню Йорк, занимаващи се с наказателно право. Карп не мислеше често за правосъдието, но му допадаше идеята за Деветимата Справедливи Мъже, заради които Всевишните сили не унищожават жестокия свят. И макар да не се смяташе за един от избраниците, си представяше, че всеки от Справедливите разполага с частните телефони на останалите.
След няколко позвънявания плътен басов глас отговори:
— Фултън на телефона.
— Клей, Бъч се обажда.
Гласът придоби по-меки нотки и двамата побъбриха за семействата си, спорта, местните новини. Фултън бе един от най-старите приятели на Карп; един от първите чернокожи, приети на работа в Нюйоркското полицейско управление след завършване на колеж; беше и учител на Карп в ранните дни на работата му в прокуратурата. Навремето оглавяваше отряда към прокуратурата и действаше почти като лична полицейска сила за Карп, преди да го направят инспектор и да го изритат нагоре по йерархическата стълбица, та да е по-близо до очите на началниците.
— Имаш ли много работа там? — попита Карп.
— Нали знаеш: предимно обичайната бумащина. Откриха, че правописът ми е добър. Сигурно адски ги е изненадало, като се има предвид, че съм черен и така нататък. Стратегическо планиране — така го наричат.
— Какво значи стратегическо планиране?
— Да се претърсват колкото е възможно повече негри за оръжие — това е основното.
— Дава ли резултат?
— Ей, забрави ли, че ръстът на престъпността е намалял? Намалял е, разбира се, и в градове, където не постъпват така, но тук, на дванадесетия етаж, не са особено придирчиви. А при теб какво става?
— Нещата не са твърде розови. Искам да поговоря с теб, но не по телефона. Да обядваме ли заедно?
— Добре. Къде?
— Какво ще кажеш за „Лемънграс” на Варик?
Последва пауза.
— Това не беше ли вегетарианско заведение?
— Ъхъ. Мирише на моркови и никое ченге няма да допусне да го видят, че се храни там. Ще се видим след малко.
Наистина миришеше на моркови, но и на чисто. Обслужваха го неколцина спретнати млади хора, чието изражение говореше колко конкретно страдат, защото човечеството унищожава планетата. Люси се хранеше все тук, затова Карп знаеше мястото. И двамата мъже си поръчаха квазилазаня — без месо и без сирене — и си доядоха с доста хляб, който бе изненадващо вкусен.
— Длъжник си ми да ме черпиш едни добре препечени ребърца при „Джак” — промърмори Фултън, когато сервитьорката разчисти масата и се отдалечи.
Фултън беше едър мъж, с тъмнокафяв тен; наближаваше шестдесетте; имаше мустаци и оплешивяващо теме. Беше облечен в елегантен сив костюм. На маншетите му проблясваха сребърни ръкавели с инкрустирани златни детективски значки. По принцип с добродушно изражение, сега той бе малко нащрек.
— Непременно. Ще те черпя цяла крава, стига да искаш. Я погледни това.
Карп му подаде папка през масата.
Фултън я отвори, видя съдържанието и рязко вдигна поглед.
— Какво става, Бъч?
— Именно това ми е необходимо да разбера. Прочети всичко. Не подминавай и данните от аутопсията. Не бързай.
Фултън го послуша; четеше бавно, подреждаше снимките върху масата, включително и не особено подходящите за вегетариански ресторант. Когато приключи, прибра всичко в папката и я подаде обратно на Карп.
— Е? — попита Фултън.
— Как ти се струва?
— Кое? Този Ломакс ли? Опълчил се е срещу закона и законът е победил.
— Хайде, хайде, Клей.
— Я не ми викай „Хайде, хайде, Клей”. Чакай да те попитам нещо. Познаваш ли Рей Кули?
— Малко или много. Не лично. Бил е шеф на детективите в градски мащаб. Пенсионирал се е преди две години. Какво общо има той с това?
— Ще ти кажа. Едва ли през последните двадесет и пет години някое висше ченге в този град е било по-уважавано от Рей Кули. Заради пословичната му честност все на него му се падаше да разчиства мръсотиите. Застъпваше се за ченгетата и не позволяваше да пострадат дребните риби, за да защити едрите. Държеше се почтено, особено в сравнение с другите ръководители на отдели. А и никога не е имало и най-малко загатване за расизъм. Е, Рей имал двама синове. И двамата — ченгета. По-възрастният — Брайън — бил прострелян. Работел под прикритие и една вечер разговарял с информатор на Четиринадесета, когато някой минал с кола и го надупчил. По-младият син — този, за когото пише в папката ти — получи медал за храброст преди две години. Знаеш ли за какво?