— Не, но…
— Слушай! История със заложници. Някакъв тип — напълно дрогиран — се залоства на петия етаж и държи приятелката си и двете й деца под дулото на пистолет. Майката на приятелката успява да се измъкне и вика полицията. Били черни между другото. Брандън Кули се оказва в района. Май работеше в Тридесети участък тогава, а после се прехвърли в Отряда за борба с организираната престъпност. Та той и партньорът му се озовават на мястото. Знаеш какъв е редът при ситуация със заложници: обаждаш се на специалистите, на психолозите, на снайперистите, на каските, на Отряда за бързо реагиране. Брандън нахълтва и преценява, че типът вътре няма да чака въпросните сили да се появят, а ще стреля до две минути. И какво прави? Застава на прага, хвърля оръжието си, сваля си бронираната жилетка, разкъсва ризата си и заявява: „Щом искаш да стреляш по някого, стреляй по мен! Хайде! Но, за бога, пусни жената и децата!”. Поради някаква причина — представа нямам какво е решил Господ в този ден, но определено накарал мозъкът на онзи тип да заработи правилно — той ги пуска. Докато се появи тежката артилерия, Брандън държи оръжието на типа, двамата седят на леглото и онзи плаче ли, плаче върху тениската на Брандън. Какво ще кажеш?
— Този Брандън ми звучи като каубой.
— Това ли извличаш от историята?
— Да, защото аз самият ти говоря като каубой. Защо не са го подгонили, че не е действал по правилата?
— О, смъмрили го малко, естествено, но пресата научила за случая. Готови били да го раздухат, защото обикновено черните си го получават от белите, а в този случай бял спасил трима, а може би и четирима чернокожи.
— И каква е поуката, Клей? Спасил четирима и затова му се полага да убие един ли?
Фултън насочи пръст към лицето на Карп все едно държи дуло на пистолет.
— Ей, престани да се правиш на глупак! Презумпцията е — първо, Брандън Кули е добро ченге, и то не само към белите, и второ, статутът на Рей Кули в отдела е, че синът му — единственият му останал жив син — на практика е недосегаем. Ако ще да пласира хероин пред публичен дом в центъра на града, няма да влезе в съдебна зала. Дори да не ти харесва, е факт. Ако си въобразяваш, че ще го подгонят, задето е застрелял отрепка като Киско Ломакс при ситуация, която може да мине и за самозащита, си луд.
Карп чупеше филия хляб на малки парчета и ги подреждаше пред себе си. Най-накрая се обади:
— Слушай, познаваме се вече от колко? Двадесет години? Знаеш, не си падам да преследвам ченгета. Ако помниш, преди години един детектив изпълняваше поръчки за някакъв наркобос. Ти разбра какво става и затова босът те хвана и нареди да те измъчват, за да разбере какво точно знаеш и дали си го казал на някого. А когато тримата главорези, на които ти помогна да избягат от Тридесет и втори участък, се озоваха на свобода, уреди нещата така, че да дадат на детектива добър урок.
— Това трудно ще се докаже.
— Нямам никакво намерение да го доказвам — сряза го Карп, а после с по-мек тон продължи: — В момента разговарям със стар, доверен приятел и съм безкрайно откровен. Накратко — разбойниците се погрижиха за всички свидетели на нарушенията на детектива, ти също покри следите му, уреди да му устроят достойно погребение за инспектор и издейства пенсия за вдовицата му. Всичко това бе, за да се запази репутацията на отдела, а вероятно и на лошия детектив, който между другото беше чернокож и също се подвизаваше като добър полицай, преди да се навре в лайната. И ако си спомняш, аз напълно те подкрепих. Знам какво е да раздаваш груба справедливост.
— Какво целиш, Бъч?
— Знам как се играе играта. Дори не се налага да ти показвам. Но има и правила. Харесва ни, когато полицията залови извършителя на престъплението, защото е истинският виновник, а не защото е вършил престъпления и искаме да го разкараме от улицата. И макар да съзнавам, че от време на време се налага да прибягваме до известно насилие, все пак няма да приема да се стига до убийство.