— Господи, пише го във вестника, значи е истина.
Карп се направи, че не е чул остроумието, и продължи да чете. Мъроу, обикновено безпогрешно долавящ настроението на шефа си, този път не обърна внимание на хладното му държание. Не се чувстваше готов да си тръгне без… Без какво? Някакво уверение, че добрите ще победят ли? Все още беше млад и зелен.
— Чу ли най-новото? Намерили са още един убит бездомник.
Този път Карп вдигна очи.
— Къде?
— В гараж в центъра на града. Колко стават за този месец? Шест?
— Почеркът на престъплението същият ли е?
— Не, този бил застрелян. Но е възможно да го е извършил пак онзи тип.
— Дълбоко се съмнявам. Убийците обикновено не променят навиците си, а това важи още повече за лудите убийци. Питам се…
Карп млъкна, без да се доизкаже.
— Какво?
— Нищо, Мъроу. Нямаш ли какво да правиш?
— Иди поговори с дъщеря си — подкани Марлин, когато Карп се прибра вечерта.
Винаги се чувстваше щастлив да я види край печката да готви; караше го да изпитва атавистична, макар и гузна тръпка. Но нещо в тона й го смути.
— Какво е станало?
— Чу ли за новото убийство на бездомник?
— Застреляният в центъра на града ли? О, по дяволите! Не ми казвай, че и този път е замесена.
— Не, колкото и да е изненадващо, но го е познавала. Съкрушена е от случката, а освен това я предупредих, че ако продължава да се навърта около тези хора, ще й събера багажа и ще я изпратя да живее при Патси в Санта Барбара. За съжаление не ни позволяват вече да ги изпращаме в манастир.
— Заканваш се само на думи, надявам се.
— Не. Говоря сериозно. По дяволите, крайно време е да се научи да слуша.
Карп не коментира репликата й. Само попита:
— Къде са момчетата?
— Разреших им да останат при Мат Флеминг до по-късно. Аз ще ги прибера. И без това трябва да изляза. — Вдигна капака на тенджерата с картофи и намали газта. — Между другото, прочутият Дейвид ще дойде на вечеря.
— Тя го е поканила?
— Аз го поканих. — Марлин разбърка яденето; направи го доста по-енергично, отколкото се налагаше, и потропа с дървената лъжица по ръба. — Още едно престъпление от моя страна. Но той ми се стори разумен. Мисля си дали няма да успее да я вразуми. Абсолютно е недопустимо тя да продължава да виси из тъмните алеи с бездомниците, докато хванат този негодник.
Карп смени костюма си на адвокат с джинси и изтъркан пуловер. Почука на вратата на Люси и получи неохотно разрешение да влезе. Вътре бързо направи инспекцията, обичайна за всеки родител на тийнейджър, допуснат да надникне в тайния живот. Както обикновено стаята бе спретната като монашеска килия; спретната малко повече за вкуса на Карп. В стаята имаше семпла пружина с дюшек, бюро, стол и не съвсем евтин килим. Брезовите библиотечни рафтове от пода до тавана бяха претъпкани с книги — предимно речници и езиковедска литература, която Карп не бе в състояние да прочете. Над леглото висеше голямо хромирано разпятие в испански стил, с капещи капки кръв. То винаги смущаваше Карп. Върху коркова плоскост на стената пред бюрото имаше снимки и документи. Всички бяха прилежно забодени в четирите края и подредени стройно една до друга. Виждаха се снимки на семейството (много), училищни награди и грамоти (по-малко), снимки на приятели (съвсем малко). Тук бяха и репродукции на портретите на кардинал Мезофанти (превеждал от сто и четиринадесет езика) и на Франсис Е. Сомър (говорил свободно деветдесет и четири). Погледът му се плъзна бързо към центъра на корковата плоскост и голямата карта на света, върху която с карфички бяха отбелязани страните, чиито езици знаеше седемнадесетгодишното му дете. Всеки път, когато погледнеше натам, на Карп му се струваше, че броят им се е увеличил. Грубо пресметна, че в момента са към четиридесет. Не се забелязваха никакви снимки на рок-звезди, герои от комиксите и други неща, естествени за тийнейджърки.
Неестествената седеше до бюрото си. Главата й — кръгла и уязвима — бе наведена напред, докато пишеше в тетрадката. От касетофона върху бюрото се чуваше мъжки глас, говорещ на език, наподобяващ английския, но неразбираем за Карп.
— Какво е това? — попита той.
Тя изключи машината и се извърна към него.
— Холандски. Лесен е.
— Кажи нещо.
— Ik weet dot je het niet goed vindt, maar ik doe het touch.
— Какво значи?
— Знам — смяташ, че не е правилно, но въпреки това ще го направя.
— Това май е твоето мото. — Карп седна на леглото. — Какво ще правим, Люс? Подлудяваш я.
— Тя ме подлудява. Ха, ако е искала да съм добро, нормално детенце, е трябвало да ми обърне внимание малко по-рано.
— Иска само да си в безопасност и да си щастлива.
— Не е така. Изпитва вина, защото ме е пренебрегнала, за да ходи да защитава с оръжие в ръка някакви жени, и, mamma mia, виж какво излезе от мен. Неловко е. — Облегна се на стола напористо и той изскърца. — А после… Господи, не мога да повярвам, че му се е обадила, за да се увери, че не е педофил или нещо такова. Сякаш съм хлапе. Ще умра!
— Без драми, ако обичаш — помоли Карп. — Според мен рискуваш да бъдеш свръхрационална и затова съветът ми към теб е: възползвай се от двете-трите години, през които ще си още вкъщи. Всеки трябва да си поеме кръста, ако мога така да се изразя.
Люси го изгледа свирепо, после въздъхна и затвори очи за миг.
— Добре, ще се опитам. Прав си. Просто… Наистина много се разстроих. Губя самоконтрол, когато убиват приятелите ми.
— Добре ли познаваше този тип?
— Да, доколкото биха ти позволили да ги опознаеш. Дезмондо Рамси. На двадесет и няколко години. Замесва се в бизнес с наркотици още като тийнейджър, попада в затвора, опитва се да се върне да живее при родителите си след това, но… От добро семейство произхожда между другото. Живеят в Нюарк. И трите му сестри са завършили колеж, майка му се занимава с химическо чистене. Но не издържал на напрежението, семейството му го виняло през цялото време и затова си тръгнал и попаднал тук. Препродаваше разни неща… Не крадени… Снабдяваше улични търговци. Голямата му амбиция беше самият той да държи сергия. А и го биваше да продава: дружелюбен, все усмихнат. От време на време някой от търговците му даваше нещо за продан — набор химикалки, часовник, радиоапарат. А и четеше книги… Въобще не беше глупав. Говорехме си за разни неща, как да се успее в бизнеса и какво ли не. — Въздъхна. — А сега е мъртъв. Някой го е застрелял като куче.
— Животът е суров — вметна Карп.
— Да, знам. Те са там и ги убиват, а моята социална роля в горните слоеве на средната класа според класификацията на майка ми е да ме защитават и пазят като в пашкул, да получавам добри бележки, да имам почтени приятелки, да попадна в добър колеж, да пазарувам, да бъбря…
— Люси, когато правя списък на защитени момичета от горните слоеве на средната класа, както се изразяваш, трябва с огорчение да ти съобщя, че не си сред първите десет. Не си и сред първия милион. Имам предвид, че вече се впусна в приключенията на низините, стреляха по теб, отвличаха те и бог знае какво още. Не смяташ ли, че е време да си починеш малко, да си поемеш дъх?
— Не. — Люси скочи. На лицето й грейна фалшива весела усмивка. — Най-добре да отида да помогна да подредим масата, нали?