— Кажи нещо.
— Ik weet dot je het niet goed vindt, maar ik doe het touch.
— Какво значи?
— Знам — смяташ, че не е правилно, но въпреки това ще го направя.
— Това май е твоето мото. — Карп седна на леглото. — Какво ще правим, Люс? Подлудяваш я.
— Тя ме подлудява. Ха, ако е искала да съм добро, нормално детенце, е трябвало да ми обърне внимание малко по-рано.
— Иска само да си в безопасност и да си щастлива.
— Не е така. Изпитва вина, защото ме е пренебрегнала, за да ходи да защитава с оръжие в ръка някакви жени, и, mamma mia, виж какво излезе от мен. Неловко е. — Облегна се на стола напористо и той изскърца. — А после… Господи, не мога да повярвам, че му се е обадила, за да се увери, че не е педофил или нещо такова. Сякаш съм хлапе. Ще умра!
— Без драми, ако обичаш — помоли Карп. — Според мен рискуваш да бъдеш свръхрационална и затова съветът ми към теб е: възползвай се от двете-трите години, през които ще си още вкъщи. Всеки трябва да си поеме кръста, ако мога така да се изразя.
Люси го изгледа свирепо, после въздъхна и затвори очи за миг.
— Добре, ще се опитам. Прав си. Просто… Наистина много се разстроих. Губя самоконтрол, когато убиват приятелите ми.
— Добре ли познаваше този тип?
— Да, доколкото биха ти позволили да ги опознаеш. Дезмондо Рамси. На двадесет и няколко години. Замесва се в бизнес с наркотици още като тийнейджър, попада в затвора, опитва се да се върне да живее при родителите си след това, но… От добро семейство произхожда между другото. Живеят в Нюарк. И трите му сестри са завършили колеж, майка му се занимава с химическо чистене. Но не издържал на напрежението, семейството му го виняло през цялото време и затова си тръгнал и попаднал тук. Препродаваше разни неща… Не крадени… Снабдяваше улични търговци. Голямата му амбиция беше самият той да държи сергия. А и го биваше да продава: дружелюбен, все усмихнат. От време на време някой от търговците му даваше нещо за продан — набор химикалки, часовник, радиоапарат. А и четеше книги… Въобще не беше глупав. Говорехме си за разни неща, как да се успее в бизнеса и какво ли не. — Въздъхна. — А сега е мъртъв. Някой го е застрелял като куче.
— Животът е суров — вметна Карп.
— Да, знам. Те са там и ги убиват, а моята социална роля в горните слоеве на средната класа според класификацията на майка ми е да ме защитават и пазят като в пашкул, да получавам добри бележки, да имам почтени приятелки, да попадна в добър колеж, да пазарувам, да бъбря…
— Люси, когато правя списък на защитени момичета от горните слоеве на средната класа, както се изразяваш, трябва с огорчение да ти съобщя, че не си сред първите десет. Не си и сред първия милион. Имам предвид, че вече се впусна в приключенията на низините, стреляха по теб, отвличаха те и бог знае какво още. Не смяташ ли, че е време да си починеш малко, да си поемеш дъх?
— Не. — Люси скочи. На лицето й грейна фалшива весела усмивка. — Най-добре да отида да помогна да подредим масата, нали?
7
— Всъщност мина доста по-добре от очакваното — сподели Карп. — Далеч по-добре от вкуса на тази солена кифличка например.
Седеше в сепаре в задната част на „Самс” близо до сградата на съда. „Самс” беше старомодно заведение. Такива в Ню Йорк някога ги наричаха закусвални. Беше тъмно и уютно, а червената кожена тапицерия на пейките бе почерняла от годините, открояваха се само местата, кърпени с червен лейкопласт. Въздухът ухаеше на кафе, печен хляб, бекон и онова, което прави всички подобни места да миришат по един и същи начин. Закусваше със стария си приятел В. Т. Нюбъри. Нюбъри вече работеше във Вашингтон, в Министерството на финансите, и се занимаваше с прането на пари в голям мащаб. Заедно с Карп бяха работили в прокуратурата близо петнадесет години и всеки път, когато пристигаше в града, за да арестува виден банкер, намираше начин да се видят. Карп ценеше мнението на Нюбъри.
— Какво й е? — попита Нюбъри.
Беше дребен, страшно привлекателен мъж с изсечените черти на манекен за цигари от рекламите на 20-те години. Потомък на богат нюйоркски род, въобще не приличаше на Карп, с изключение на взаимната им симпатия и язвителното чувство за хумор, станеше ли въпрос за правосъдие.
— Въобще не е солена кифличка Това е бял хляб с формата на поничка. Отвратително е. Прилича на… на…
— А и дамите вече не носят ръкавици навън. Да, да — упадъкът на една традиция. Моите съболезнования. Разправи ми още нещо за този тип. Харесваш ли го?
— Ами доколкото мога да харесам някого, с когото дъщеря ми прекарва всеки свободен миг и който е десет години по-стар от нея. Изглежда почтен и всички се държаха прилично. Има рошава брада, облечен е с дрехи втора употреба, но е чист. И говори културно. От северната част на щата е. Прилича ми на онези типове, които една жена вижда и изпитва неудържимо желание да се погрижи за него, да го нахрани. Францисканец.