— Системата е такава — знам. В.Т., не съм те молил да направиш преглед на целия ми живот, а просто потърсих съвет как да разоблича един негодник.
— Смяташ ме вещ по въпроса, защото аз самият съм негодник ли? Благодаря. Ето съвета ми: планът ти като цяло е добър. Но ако ще водиш политическа битка, бъди готов да си изцапаш ръцете. Ще се наложи да изманипулираш началника си така, че като постъпи съгласно твоето желание, да бъде по-малко лошо от онова, което иска Фулър.
— О, глупости! Ако постъпя така, значи съм толкова лош, колкото и Фулър.
— Именно, но ако не постъпиш така, ще загубиш. В такъв случай защо изобщо ще го правиш? Съжалявам, приятелю. Попита ме, затова ти го казвам. — Нюбъри довърши кафето и погледна часовника. — С удоволствие бих споделил още морални агонии с теб, но от другата страна на улицата ме чакат да тероризирам група омаломощени счетоводители. Или да ги нарека мошеници! Както и да е. — Сърдечно раздруса ръката на Карп. — Поздрави на семейството. А, и още нещо, Бъч — отпусни се малко. Истинският живот не е такъв.
Карп остана загледан след приятеля си, който пресичаше улицата, и изпита нещо като завист; чувството не му бе особено познато и затова се раздразни. Не завиждаше на Нюбъри заради богатството, семейството или обществения му статус, естествено. Но му се щеше да притежава неговата ведра нагласа, способността да приема света, какъвто е, да гледа на безкрайните житейски абсурди като на забавни, да приема несправедливостите сякаш са поносими, а корупцията — за даденост, все едно е естествена като смяната на сезоните, и в целия процес самият той да не стане гадно циничен или корумпиран. Докато се връщаше към службата, направи неуспешен опит да се отърси от идеите, които В.Т. изложи пред него. Вероятно му е личало, защото повечето от подчинените, с които се размина, му кимнаха въздържано, а и без това малкото на брой оскъдни усмивки бяха пресилени. А и още нещо не смееше да признае: чувстваше се самотен. За разлика от годините, когато започна работа в прокуратурата и когато един юрист посвещаваше цялата си кариера да върши общественополезна работа, сегашните времена бяха коренно различни. С изключение на Роланд Хръкани и самия Киган, всички, с които Карп започна, вече ги нямаше. Киган, естествено, не можеше да му е приятел, а колкото до Хръкани — както самият Роланд често отбелязваше, — щом унгарец ти е приятел, нямаш нужда от врагове. Карп потисна надигналото се самосъжаление и като добър стоик застана пред бюрото на секретарката и протегна ръка. Тя му подаде списък от ранни телефонни обаждания.
— И Величеството иска да ви види, когато е удобно.
— Самото Величество? Какво иска Негово величество?
— Не благоволи да ми съобщи, господин Карп. Но Мери спомена, че е важно. Нещо за убийство, това подхвърли… Сега при него е господин Хръкани. И другият.
Имаше предвид Фулър. Фулър бе от мижитурките, които се перчат и командват персонала и така си навличат цялостното им презрение.
Карп влезе в кабинета си и прегледа розовите листчета с изписаните телефонни номера. Само един привлече вниманието му. Натисна бутона.
— Откри ли нещо? — попита той, когато Клей Фултън отговори.
— Да. Относно инцидента, който обсъждахме. Занимавам се с информацията, затова не прозвуча необичайно да поискам справка за всички коли, обявени за откраднати през въпросната вечер, и кога точно са постъпили обажданията. Познай какво открих?
— Джипът е преследван, преди да го обявят за откраднат — отговори Карп уверено.
— Точно така.
— Следователно шофьорът, а не джипът е бил обект на преследването.
— Логично предположение, бих казал — съгласи се Фултън след кратка пауза.
— Какво ще правим?
— Приятно ми беше да си поговорим, Бъч, ако разбираш какво имам предвид.
Карп затвори и се замисли. Някак между другото му хрумна, че започва да става досаден в очите на приятелите си. Позволи си няколко секунди, за да се отърси от раздразнението и гнева, предизвикани от това умозаключение, взе един от бележниците си и се отправи към кабинета на Киган, сещайки се в последния момент да си придаде неутрално изражение. Прокурорът седеше начело на масата, а от двете му страни — Фулър и Хръкани. Изглеждаше пребледнял, а лицето му имаше напрегнат вид, непознат до момента за Карп. Страх? Всички вдигнаха очи, когато Карп влезе и седна в другия край на масата.
— Какво става? — попита той.
Киган изръмжа нещо неразбираемо, Роланд забели очи, а Фулър се обади:
— Имаме проблем.