— Да. Също като Хари. При три цента за акция на колко възлиза? Цяла година всеки ден ще ям „Биг Мак”.
— Не, Марлин, нещата не са такива. Първоначалната ти цена е определена на шест и половина цента. Възнамеряваме да поискаме осем, което означава, че въобще няма да изкараш пари, ако не…
Спря рязко, защото вицепрезидентът му, отговарящ за ВИП персоните, беше събрала очите си към носа и поставила палци в ушите, размахваше пръсти към него.
— Е, радвам се да видя, че поне някой тук е щастлив — промърмори Озбърн съкрушено.
Люси Карп лежеше по гръб в тесен метален цилиндър. В ушите й имаше слушалки — с такива по време на полет слушаш музика, — а пред устата й — микрофон. От слушалките се носеше мъжки глас, изричащ фрази на немски, а после на английски. Люси повтаряше немските фрази и отговаряше на поставените въпроси. Езикът беше опростен — както се говори на деца или на чужденци. (Как се казваш? Името ми е Люси Карп. На колко си години? На седемнадесет. Това е маса. Онова е стол.) През следващите няколко дни щяха да я запознаят с някои граматични правила, да я въоръжат с речник от около хиляда и шестстотин думи и известно количество идиоматични изрази. В края на седмицата очакваше да е неразличима — като се изключи известно ограничаване в изказността — от всеки, за когото този език е роден. Докато повтаряше думите, попиваше езика и усъвършенстваше произношението си, магнитно-резонансна апаратура записваше притока на кръв в различните части на мозъка й. По-късно щяха да извадят снимки на тези данни, да оцветят в различни цветове отделните участъци, да разпратят фотосите до разни учени по света, а те да подхванат нескончаеми спорове какво точно означават повтарящите се шаблони.
Сеансът свърши. Люси се измъкна от цилиндъра, накичи се отново с металните украшения, които беше свалила — златното кръстче, няколко значки, на които особено държеше, — и колана си. Размени любезни фрази с техника, отговарящ за магнитно-резонансната апаратура, побъбри с Кърт на немски и отиде да види доктор Шадкин — ръководителя на лабораторията, — който я съблазни да се превърне в експериментален обект с лукавата комбинация от пари и приятелство.
— Люси! Как мина? — попита доктор Шадкин, когато тя потропа на отворената врата.
Над рошавата брада на закръгления доктор се виждаха бифокални очила, обрамчени с дълга гъста коса, разделена на път по средата. Приличаше по-скоро на средновековен ханджия, отколкото на световно светило по въпроса как човешкият мозък учи езици.
— Пиу, пиу, пиу — отговори Люси.
— Без майтап? Да кажа ли да ти донесат просо? Водичка, пиленце?
Люси се усмихна. Шадкин, единствен от познатите й учени, се отнасяше към нея като към нормално дете. Всички други се държаха сякаш съжаляват, че все още има етични закони срещу вивисекцията на тийнейджъри.
— Не точно в момента, благодаря. Направи ли някакви велики открития днес?
Шадкин погледна кисело монитора — там се виждаха центрове от мозъка, оцветени в синьо, жълто и червено.
— Бавно напредваме, но не го споменавай пред научната общност. Налице е какви промени настъпват в мозъка ти, но това не обяснява какво точно става там. А и това неизменно затъмняване, когато нахлуе кръвта. Работата ни се бави. Нужни са ни записи на невронно ниво. Защо не размислиш и не позволиш да отрежем горната част на главата ти?
— Пиу, пиу. ПИУ!
— Шегувам се, ха-ха. Междувременно лингвистите са доста развълнувани около проекта с индоевропейските езици. Забавно ли ти е?
— Гледам на това като на работа, докторе — отвърна Люси мрачно, но като забеляза изписаната по лицето му загриженост, бързо добави: — Не. Взимам си думите обратно. Допада ми идеята, че езиците са се развили, и се питам защо. Защо винаги се разклоняват и никога не се събират? Защо не се усъвършенстват като всичко останало? Досега все трябваше да възникне език, на който без никаква двузначност да се изрази всяка съществуваща мисъл.
— Мислех, че такъв е френският.
Тя се засмя.
— Да, да — прав си. Както и да е. Интересно е, но… — Въздъхна. — Уморена съм.
— Предполагам. Слушай, малката, ако искаш, почини си. Нека големите учени да почакат, за да получат данните си.
— Може и да го направя.
— Не се шегувам. — Посочи монитора. — Виждаш ли синьото петно? Прекалена сериозност. Трябва да разпуснеш малко. Направи някаква лудория. Казвам го като личния ти лекар.
— Добре, докторе, ще се опитам по моя патетично-сериозен начин. Ще си купя соленки и ще се повозя на въртележката.
Махна и си тръгна, преди да се наложи да изслуша още добронамерени съвети. Вагоните на метрото се препълваха. Облечен в парцаливи дрехи чернокож се качи на Седемдесет и втора улица и запя, пробивайки си път през вагона. Когато мина край нея, Люси пъхна няколко еднодоларови банкноти в чашката му. Другите пътници се направиха, че не виждат какво е направила, макар някои да я стрелнаха с неодобрителни погледи. Тя измъкна немски речник и преди да слезе на Тридесет и четвърта улица, запамети думите от Bleibe до Boden.