В „Светия Спасител” вече се събираха хора за службата в пет следобед. Седна на най-задната редица, измъкна възглавничка и коленичи, но се чувстваше прекалено неспокойна да се включи в общата молитва. А и не й се молеше. До неотдавна Духът я навестяваше неканен и я изпълваше с невероятно щастие, а тя си въобразяваше — независимо от всичко прочетено, — че е завинаги, също като таланта й към езици, но не се оказа така. То беше като бонбонче за начинаещи — така твърдяха светците — и глезеното бебе, каквато беше Люси, искаше още. Смайваше се, че се занимава с духовна дейност. И Господ ли беше поредната битка, подобно на математиката? Не. Той е далеч по-трудно нещо от уравненията с четири неизвестни, съзнаваше тя. Най-лошото бяха подозренията, че и майка й е минала през същата криза горе-долу на същите години — имаше достатъчно намеци в тази посока. Беше се отказала да се задълбочи в религията и продължила да си живее весело живота: правила каквото й се иска, без да се посвещава на църквата по добрия стар католически начин. Люси не възнамеряваше да следва този път, но само това очевидно не стигаше. Мислите й блуждаеха, както и очите. И изведнъж съзря Дейвид Грал в страничния параклис. Запали пет свещи, коленичи пред изображение на Светата Дева и потъна в дълбока молитва. Наблюдаваше го и попиваше, доколкото бе възможно в сумрака, къдриците на косата му, нежната извивка на врата. Откри, че в главата й нахлуват всевъзможни импулсивни образи, и напълно възмутена от себе си, излезе.
Люси седеше на стъпалата, загърнала се плътно с пелерината, за да се предпази от хладината на следобеда. В раницата й имаше отворени пакети цигари, които обикновено раздаваше. Намери „Марлборо”, измъкна цигара, запали я и запуши без особено удоволствие, но твърдо решена да се върне в тялото си чрез това малко отравяне. Наблюдаваше хората: бедни латиноамериканци, облечени в черно, хора от различни краища на Азия, няколко възрастни бели католици в оръфани, демодирани дрехи — обичайната група, жалка останка от църквата на майка й.
Той излезе и седна до нея. Известно време стояха смълчани и тя изпита благодарност за тези мигове. Винаги й действаше успокоително, озаптяваше преплитането на езици в мозъка й.
Накрая той попита:
— Нещо ненаред ли има?
— Не! — отвърна напористо тя, но веднага добави: — Да! Според мен светът не е съвършен.
— Следователно трябва да го променим.
Засмя се. Тя последва примера му.
— Ще ходя при депото. Някой каза, че днес е видял Тенекето. Ще проверя какво става.
— Ще дойда с теб — предложи тя.
Тръгнаха пеша. Тя се стараеше да води забавен разговор, правеше гримаси. Понякога, когато се засмиваше, той я прегръщаше през раменете и тя усещаше, че поруменява, и то не само по лицето.
Пресякоха оградата и тръгнаха по осеяната с боклуци пътека. И тогава чуха шумовете: викове и пронизително вайкане. Лила Су.
Дейвид се затича, Люси го последва. Раницата я удряше по гърба, а пелерината се вееше след нея. Пристигнаха в импровизираното селище. Там Истинския Али правеше опити да застане между Дъг Дрогата и Бенз, докато двамата явно се готвеха да се убият един друг. Намираха се в центъра на кръг, оформен от обитателите, които наблюдаваха схватката с ужас, настървение или злорадство в зависимост от степента на лудостта си. Бенз стискаше стъклена бутилка от бира с отчупено дъно, а Дъг държеше дълга колкото бейзболна бухалка тояга. Някой бе ритнал варела с огъня; дим и сажди изпълваха въздуха, а червените отблясъци от жаравата осветяваха лицата на биещите се. Тъмната кожа на Дъг лъщеше като печка, в очите му просветваха червени пламъчета. Огромните зъби на Бенз проблясваха демонично, стичащите се по лицето й капки пот играеха като сенки. Двамата гладиатори — мъжът и жената — се кълняха един друг без особено въображение, но с чувство и злост. Али танцуваше между тях с разперени ръце и нареждаше:
— Хайде, човече, нали не искаш някой да пострада?
Никой от двамата не му обръщаше внимание. Лила Су стоеше пред бараката, която споделяше с Бенз, и викаше, без видимо да си поема дъх, а юмручетата й бяха забити в очните ябълки като щепсели в контакт.