Грал се намеси светкавично и застана пред Дъг. Заговори му с благ тон — безсмислици и успокояващи глупости, с които човек се обръща към побесняло куче или луд. Тоягата се стовари. Бенз изпищя. При опита да се скрие зад гърба на Али се блъсна в него. Беше тежка жена, на пластове като рекламното човече на „Мишлин”, и неволно го принуди да отстъпи няколко крачки. Тоягата мина на сантиметри от ухото на Дейвид и се стовари върху рамото му. Той залитна и за малко да се свлече на колене. Но въпреки това не посегна да се защити. Разпери ръце като мъченик, сякаш се предлагаше да го принесат в жертва.
— Удари ме пак, Дъг — провикна се той. — Става ли ти по-добре от това? Хайде, удари ме.
Без да има представа как е станало, Люси откри, че държи отломка от бетон и тича към Дъг, готова да го халоса.
— Люси! Не! — извика Дейвид.
Тя обаче чуваше единствено собственото си учестено дишане и прилива на майчината си кръв в ушите. Засили се и фрасна с все сила мъжа по тила. Щом той се свлече, тя коленичи до него, готова да нанесе смъртоносен удар по гърдите му. В този миг Дейвид я грабна на ръце и притисна към тялото си дявола, в който тя някак се бе превърнала.
— Какво стана? — Светлината от свещи играеше по лицата на Дейвид и Али. Тя се огледа. Намираха се в картоненото убежище на Али, но нещо не беше наред. Лежеше върху дюшека му; уж на познато място, но не виждаше нито стола, нито щайгите от портокали, където Али държеше книгите си. Всичко бе натрошено на парчета и натрупано на безразборни камари. — Той удари ли ме?
— Не, момиче — отвърна Али. — Ти го удари, и то по главата.
Тръпка на страх премина през тялото й. Погледна Дейвид — на врата му имаше ужасна червена драскотина.
— Не съм го наранила, нали?
— Не особено. Дъг е твърда глава — отвърна Али.
Тя разтърка лице.
— Господи, колко е странно. Нямам никакъв спомен да съм го ударила. Спомням си схватката между Дъг и Бенз, а вие — ти и Дейвид — се опитахте да ги разтървете. После Дъг удари Дейвид. Мислех, че ще те убие. А после аз… — Поклати енергично глава. — Не… Почакайте! Започвам да си спомням. Държах камък. С него го ударих по главата.
— Точно така — потвърди Дейвид нежно. — Беше друга Люси — не каквато обикновено виждаме в църквата.
Тя усети как се изчервява и изпита благодарност, че е толкова тъмно.
Али се ухили и продължи:
— Всъщност постъпи добре. Момчето имаше нужда да го халосат по главата. Глупакът смъркаше дрога цяла сутрин. Ненавиждам ангелския прах.
— Заради това ли се сбиха? — попита Люси.
— Представа нямам. Май Бенз реши, че той закача Лила Су. Знаеш каква става.
— Все пак я успокоих — вметна Дейвид. — Тя е доста обичлив човек. — Въздъхна. — Ако наистина действам като социален работник, редно е да пробвам да настаня някъде момичето, но някак все не ми се ще. Двете са така щастливи една с друга. — Огледа се и сякаш за пръв път забеляза разрухата наоколо. — Какво е станало тук? Дъг ли?
— Не. Проклетите ченгета — обясни Али.
Започна да събира отломки, да ги преглежда и да хвърля през вратата негодните според непридирчивата му преценка.
— Ченгета ли? — изненада се Люси. — Те не могат да правят това. Не е редно дори да влязат тук без заповед за обиск.
Али се засмя.
— Захарче, заповедите за обиск са, когато нахълтват в дома ти. Аз съм бездомник. Нямам дом, така че нямат нужда от заповед.
— Не съм съгласна, но както и да е: нямат право да потрошат нещата ти. Защо го направиха?
Али обърна една щайга и внимателно постави две-три книги вътре.
— Нали знаеш, не им е нужна причина. Обаче тези двамата, които го направиха, търсеха Тенекето. Казах им, че не знам къде е. А те — белият по-точно, настояваше, че знам, че сме приятели, и започна да ме блъска, а аз занареждах: „Полицай, единственото, което знам, е, че няма друг Господ освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк”. Казах им, че освен това единственото, което знам, е името си. Всичко друго са догадки и ги попитах дали искат да правя предположения. Казах им, че ако искат да узнаят всичко, което знам за Тенекето, най-добре да питат ченгето, което намина снощи. Именно тогава белият сякаш полудя и започна да троши нещата ми. Черният не беше в особен възторг, повярвайте ми, но май трябваше да подкрепи партньора си.
Дейвид се захвана да помага на Али в разчистването, но по-възрастният мъж му направи знак да спре — имал си свой начин и не желаел нещо полезно да бъде изхвърлено по погрешка. Изправи паянтовата масичка и я постави в центъра на помещението.
— Странното е, че видях Тенекето сутринта рано, точно след края на сутрешната ми молитва. Аз и без това пръв ставам тук. Навърташе се около хартиената къща с кучето си — самият той приличаше на куче. Попитах го дали се връща да живее тук, а той само ми се озъби като проклето куче. Извади ми дори нож. Казвам ви — момчето беше бая изплашено.