— От какво? — попита Люси. — От ченгетата ли?
— А защо не? Едното ченге подметна, че го държат под око, защото го смятат за убиеца на бездомниците, откакто Мнимия Али си го получи. Това щеше да уплаши мен, но Тенекето се страхува от толкова дълго време, че едва ли му пука от ченгетата. Страх го е от нещо съвсем друго, но само той си знае какво точно. Тъжна работа.
— Дали е той, как мислиш? — попита Дейвид.
— Може. Таи достатъчно омраза в себе си, за да убива хора. Но нямам доказателства, както бихте казали вие.
— И къде е според теб?
Преди да отговори, Али изгледа изпитателно Дейвид.
— Както казах и на другите — не знам. Това е самата божия истина. Хич не мисля да търся Тенекето, но ако аз щях да го правя, бих започнал от свърталищата под гара „Пен”. Навърташе се там преди пет ли, преди седем ли години. Не че там други не се навъртат по-дълго от него. Някои са толкова отдавна там, че вече не приличат на хора. Хранят се с плъхове и боклуци. — Али сниши глас. — И други неща. Човешка плът. Някой отива на станцията на метрото в три сутринта и не го виждаш повече. Поне така говорят. Сигурно се е сврял там, защото ченгетата не слизат долу.
— Не си прав — възрази Дейвид. — Редовно има патрули. Участвал съм в доброволни отряди.
— Добре, синко, щом казваш. — Али се наведе да вдигне счупен стол. Завъртя го да провери дали има начин да се сглоби отново. — Имам предвид долу. Далеч долу. Тунелите са доста дълбоки. Там има само плъхове и хора-къртици.
Малко по-късно Люси и Дейвид си тръгнаха. Вече на улицата Люси се обърна към него и заяви:
— Съжалявам.
— Съжаляваш? За какво?
— Разбираш… Задето загубих контрол, станах нападателна. Досега никога не ми се е случвало. Лошо ми е.
Той спря, обърна се с лице към нея и постави ръце върху раменете й.
— Престани! Правиш го през цялото време. Самоизяждаш се. Постъпи неправилно, но те тласкаха добри намерения.
— Това какво променя?
— Много неща. Важни са намеренията. Не го правиш, защото извличаш тайнствена наслада, не и защото играеш по гайдата на друг или от страх. Реши, че Дъг ще ме нарани, и действа, без да се замислиш. — Ухили й се. — В това май ти е грешката, ако нямаш нищо против, че го казвам.
След минута тя също му се усмихна.
— Сигурно се разстроих, понеже мислех за майка ми и колко не желая да приличам на нея, а когато постъпя така — yin shui si yuan… Просто полудявам.
— Майка ти изглежда много приятна жена — възрази той дипломатично.
— Когато е на себе си — сряза го тя и въздъхна. — Не. Наистина е много мила. Страхотна е и страшно й се възхищавам, но не желая да съм като нея. Не се понасяме. Всички деца изпитват това, предполагам.
— Нямам представа. Никога не съм живял в семейство. — После, за да й спести неудобството, бързо добави: — Какво каза преди малко? На китайски ли беше?
— Да. Прихванах този навик, докато живеех със семейство Чен. Китайците постоянно вмъкват разни „паразитни” изрази като нашите „както и да е”, „няма значение” и „как да кажа”. Означава: „Когато пиеш вода, мисли за извора”. Както и да е… — И двамата прихнаха. — Е, какво ще правим с Тенекето?
— Не знам. Ако го открием, ще е добро начало.
— Долу в тунелите?
— Да, ако се крие именно там. Умираш да дойдеш, нали?
Тя кимна.
— Смяташ ли, че хората-къртици наистина ядат човешка плът?
— Представа нямам. Но хората го правят, ако са достатъчно отчаяни. В Судан, където бях, цари постоянен глад. В лагерите хората твърдяха, че ядат овче месо, но наоколо никога не се видяха овце. — Бяха на светофар, а натовареното улично движение бързо сновеше по Десето авеню. Той се загледа в течащата пред него метална река и тя забеляза, че обичайното му ведро изражение е изчезнало. Беше заменено от изражението, характерно за разпятията, които човек вижда в селските райони на Испания. — Господ да ни прости — промълви той. Внезапно ведрото излъчване отново се появи; точно както червената светлина на светофара се сменя със зелена. — Дори на теб, Люси, малка грешница такава. Дори и на мен, стига да си в състояние да го повярваш.
— Но ти си добър — изрече тя, без да се замисли.
Той я дари със скептична усмивка.
— Единствено Господ е добър, хлапе. Аз ли? Та ти въобще не ме познаваш.
8
На следващото утро, седнали дружелюбно на масата, Люси и баща й — най-ранобудните от семейството — закусваха. Карп преглеждаше „Таймс” и съзнателно пренебрегваше изпитанията, сполетели разни нации (включително и неговата), а се съсредоточаваше върху оскъдната криминална хроника и спорта.