— Татко, на полицията й е нужна заповед за обиск, за да нахълта в нечия къща, нали?
— Обикновено да, но не и ако човекът е сериозно заподозрян в престъпление — отвърна Карп, без да престава да чете.
— А ако не е нормална къща или апартамент? Например барака, където живее бездомник?
Карп пусна вестника, който до момента държеше като щит.
— Хммм… Зависи. Ако човекът спи на пейка в парка или във вход на сграда — не, защото се третира за обществено място. Ho когато става дума за дом, главното правило е от случая „Дейтьн срещу Ню Йорк” — необходима е заповед, освен при неотложни обстоятелства. Тогава възниква въпросът какво точно е дом. Според „Пейтьн” убежището на бездомник е негов дом, но пещера върху държавна собственост не е. Преди две години ченгетата измъкнаха някакъв тип, вдигнал палатка в Сентрал парк. Съдията отсъди, че място, което обичайно се използва за нощуване, е дом според закона, независимо от липсата на общоприетите удобства.
— Значи, ако ченгета нахълтат в изградена от някого барака и натрошат всичките му вещи, е противозаконно, така ли?
— Унищожаването на собственост без основателна причина обикновено винаги е противозаконно, независимо дали имаш заповед за обиск, или не. Изключението е подозрение за скрити наркотици. Тогава имат право да разглобят кола на съставните й части например. За действителната ситуация ли ми говориш?
— Да. Онзи ден са обискирали един мой познат; живее в депото. Сплашили го и разбили всичките му вещи. Търсили убиеца на бездомниците, но Али не е знаел нищо.
— Арестували ли са го?
— Не.
— Интересно. Взел ли е имената на ченгетата? Номерата на значките им?
— Не. Били са детективи май. Неуниформени. Търсили някакъв човек — наричат го Тенекето. Той обитава мястото, където открих трупа на Мнимия Али. А Али — Истинския Али имам предвид — вече бил разказал на друг детектив каквото знае, но то не било нищо. Али е черен и човек си мисли: „Поредният расизъм на ченгетата”, но едното ченге също е било черно, така че не би могло да се обясни така. Но защо са изпратили два различни екипа да говорят с един и същи човек?
— О, станало е недоглеждане. Обаче кажи на приятеля си да подаде жалба.
— Но всъщност никой няма да предприеме каквото и да било, нали?
— Сигурно, но досието ще набъбне. Ченге, срещу което постоянно завеждат жалби, рано или късно ще направи нещо, пред което шефовете не могат да си затворят очите, и има вероятност да го изхвърлят. Но може и да не го сторят, а да го прикрият или да го защитят.
— Не е честно.
— Нищо ново не ми съобщаваш.
Вдигна отново вестника, но се замисли. Детективи тормозят бездомник; добре, случва се. Попаднали на гореща улика, невинаги спазват изискванията за прилично поведение. Двама детективи — единият бял, другият черен; не е нещо много обичайно за Полицейското управление на Ню Йорк, а и не точно те двамата разследват случая с убиеца на бездомните. Явно става въпрос за Парадисо и Растенбърг. Може и да е друга двойка, но Карп се съмняваше. Защо? Без основателна причина, ако се изключи предчувствието му, нашепващо, че е прав. А и депото е в техния участък. Дали не са пришили Кули и Неш към екипа за разследване на убиеца на бездомните? Едва ли, но дори да е така, защо ще проверяват показания, взети вече от други ченгета? Задачата на полицейските сили е именно да предотвратяват такива дублажи, та да се съхрани енергията на екипите. Отново му хрумна, че Кули е преследвал лична цел — както при Ломакс. Сега на Кули му трябваше Тенекето, но защо? Очите му се спряха върху статия със заглавие „Нападателят на Маршак е имал досие като юноша”. Ох, този „Таймс”! Сега са решили, че е престъпник, а не жертва, и това съответства на твърдението на източника от прокуратурата, „пожелал да остане анонимен”, че не разполагат с достатъчно данни, за да продължат разследването. Нямало достатъчно доказателства, че госпожа Маршак (всъщност истинската престъпничка) е била нападната. Полицията търсела евентуални свидетели. Карп се запита кой ли е „източникът”. Най-вероятно Роланд. Но по-важен е неназованият източник, предоставил на репортера — някой си Ч. Мелвил Бетсън — досието на Рамси. Страхотно име за журналист в „Таймс”; солидно като колоните на обществена сграда. Оказваше се, че като седемнадесетгодишен Рамси е лежал шест месеца в затвора за въоръжен грабеж. Предполагаше се, че досиетата на юношите са секретни и оповестяването им пред обществеността е нарушение на закона. Но с малко усилия човек лесно може да се добере до тях, за да очерни образа на жертвата, особено ако е в системата. Какъвто например е Нортън Фулър.