Докато мислите му течаха в тази посока, Люси го прекъсна:
— Толкова е несправедливо. Нищо ли не можеш да направиш?
Карп отново свали вестника.
— Технически — да. Практически — немного. Ще се сведе до думата на двама полицаи срещу думата на бездомник. Няма да се повдигне обвинение срещу тях дори твоят човек да казва самата истина. Системата е несъвършена.
— Системата! — презрително изсъска Люси. — Всеки вини системата, но тя е измислена от хора, а самите те правят през повечето време доста лоши неща. Как го търпиш?
Карп често се питаше същото и сега с известна неловкост си припомни разговора със Солотов. Въздъхна дълбоко и отговори:
— Не е лесно, хлапе. Просто е по-добра от другите възможности. Например да позволиш престъпността да процъфтява. Вземи, да речем, своеволното насилие. Оказва се, че с него се чувстваш далеч по-добре, отколкото със закона. Обърни внимание колко са популярни филмите за мафията и ченгетата, поели нещата в свои ръце. Законът не е в състояние да пипне негодниците, затова героят се разправя с тях. Край на историята. Но в истинския живот… Нали знаеш, че в истинския живот майка ти дълго се занимаваше с това? На теб харесваше ли ти?
Момичето се напрегна.
— Май не. Но ти не можеш ли да направиш нещо?
— Добре — усмихна се Карп. — Ще измисля нещо.
Люси излезе с твърдото намерение да отиде на училище. Но докато вървеше по улица „Лафайет” на път към станция „Лекс”, я връхлетяха събитията от предишните дни. От съзнанието й не се изтриваше картината как докосна рамото на Мнимия Али, как тялото му се срина и раната на врата му се показа като цинична усмивка. Не можеше да забрави и сбиването на Дъг, нито какво сториха ченгетата на беззащитния почтен Истински Али. Светът беше пълен със смърт, грехове и несправедливост и това я задушаваше. Представи си как седи в слънчевата класна стая, пълна с глупави момичета, и слуша за славата на литературата или американската история. Направо й прилоша. Не й даваше мира и мисълта колко често напоследък бяга от училище, а е безнадеждно изостанала с материала и се е провалила или ще се провали на всички класни, да не говорим, че до две седмици трябва да предаде разработените теми по френска литература и американска история, които въобще не бе обмислила. Вероятно по тази причина на станцията на метрото откри, че тялото й сякаш се движи от неконтролируема външна сила и се отдалечава от линията за Лексингтън, превеждайки я през препълнените с хора тунели към Северната линия. Стъпи на жълтата линия в края на перона и не мръдна оттам дори когато влакът пристигна с писък на колелата и разтърси въздуха. Само това прекъсна за момент мислите й. Възможно е някой луд да я блъсне и с това да се приключи, но никой не го направи. Остави се тълпата да я натъпче във вагона. Почувства се изтощена и засрамена от мислите си. Намери си място да седне, но тутакси го отстъпи на старец с бастун. Той я дари с характерната сконфузена усмивка, а другите здрави и прави хора по седалките й хвърлиха обичайните намръщени и объркани погледи. Струваше й се, че лицата наоколо са уродливи и излъчват греховност, егоизъм, жестокост. А беше ли тя по-различна? Едва ли. Щеше да извърши убийство, ако Дейвид не я беше възпрял.
Почувства как у нея се надига паника, в устата й се появи лош вкус, а по челото й изби студена пот. Когато влакът зави, към нея се притиснаха тела. Не издържаше повече. Влакът спря и тя моментално слезе. Тридесет и четвърта улица. Застана неподвижна на перона сред движещата се тълпа. Побърквам се, мина й през ума; не е възможно това да съм аз. Влакът потегли. Чу музика от саксофон. Обърна се. Чернокож с дълъг мръсен шлифер свиреше „Есенни листа”; приятна, наситена мелодия, усилена от бетонните стени на станцията. На отсрещната платформа видя китаец да коленичи, извади цигулка от калъфа и засвири същата мелодия; хармоничен, спонтанен дует.
Остана да изслуша песента докрая, после пусна долар в калъфа на саксафониста и откри, че е в състояние отново да се движи. Едно от малкото чудеса на града. Излезе от метрото с по-леко сърце и тръгна да търси Дейвид Грал. В „Светия Спасител” установи, че е наминал към кухнята по-рано, а после е тръгнал с колелото — мъжки бегач с прикрепена отпред кошница. С него разнасяха храна на прекалено омаломощени или недъгави хора, безсилни да дойдат лично. Един от помощниците подхвърли, че Дейвид се канел да отиде до депото. Люси се отправи на запад и видя колелото където и очакваше — облегнато върху разкъсаната метална ограда. Спусна се към селището на бездомниците. Завари Дейвид и Бенз да дърпат брезентов чувал, който — ако се съди по шума — беше пълен с метални отпадъци. Лила Су танцуваше около тях и размахваше енергично ръце. Когато Люси приближи, се оказа, че не е чувал, а мъж.