— Човек-балон падна от небето — обясни Лила Су услужливо.
Сърцето на Люси се сви.
— Здравей, Люси — поздрави Дейвид. — Ще ни помогнеш ли?
— О, господи, още един ли? — простена тя.
— Не. Това е Звънчето — успокои я Грал. — Намерихме го при релсите. Сънлив е.
— Сънлив е, а пръстите му са замръзнали — обади се Лила. — Било е прекалено студено на релсите в небето, а болката идва веднага. Чакай да ти разкажа, Люси.
— Не точно сега, Лила — спря я Люси.
Сграбчи едната ръка на Звънчето, Бенз взе другата, а Дейвид вдигна долната част на тялото. Звънчето, човек със сложен етнически произход, беше навлечен с обичайните пластове дрехи. Най-горният представляваше включително мръсно военно яке, обшито — както и не по-малко мръсните панталони — с десетки дребни метални предмети: пресовани консерви, капачки, инструменти, части от катастрофирали автомобили, части от телевизор, парчета от тостер. Всички те имаха за цел да попречат на ЦРУ да го открие посредством пластината, имплантирана в тялото му. На тази украса дължеше и прозвището си. Докато го носеше, Люси се стараеше да не мисли за мръсотията, полепваща по ръцете й, и за миризмата — смесица от прокиснало вино, немито тяло и нещо остро, сладникаво и противно. Беше отвратително, но човек не бива да мисли за такива неща, когато се е посветил да служи на нуждаещите се. Опита се (безуспешно) да си представи как света Катерина е близала раните на прокажените и за да получи вдъхновение, погледна назад към Дейвид. Той й се усмихна ангелски и подхвърли:
— Направо вони, нали? Вино и лепило за дишане — прочутият смъртоносен коктейл. Ако Бенз не го беше открила, щеше да се задуши от собственото си повръщане. А това би било огромна загуба за човечеството.
— Господарката на света ме харесва — обяви Лила Су. — Нося й цветя и знаете ли какво?
— Какво, скъпа? — поинтересува се Дейвид. Сега вече вървяха по надолнището и той поемаше по-голямата част от тежестта.
— Тя има всякакъв цвят шоколади: дори зелен и лилав. Сега знам една друга история.
— По-късно, Лила Су — смъмри я Бенз, докато слагаха Звънчето на земята.
Когато го оставиха, тялото силно потрепери, лицето му посиня, а от гърлото излязоха отблъскващи звуци. Бенз изпищя.
— Господи, задавя се — извика Дейвид. — Люси! Бенз! Обърнете го. Отворете устата му. Хайде.
Обърнаха тялото върху осеяната с боклуци земя. Дейвид го възседна, обгърна с ръце гърдите му и натисна няколко пъти. Люси успя да отвори устата на Звънчето и беше възнаградена от серия кашляния и поток от жълтеникава воняща течност по ръцете си.
Звънчето се изкашля още няколко пъти, потрепери, напика се, обърна се на една страна и захърка. Люси държеше ръцете си протегнати напред, все едно е зомби.
Дейвид се засмя.
— Да можеше да видиш лицето си, Люси.
— О, млъкни. Сега какво да правя?
Той я прегърна през раменете.
— Това е част от удоволствието да си светица, хлапе. Ще свикнеш. Или няма да свикнеш. Междувременно мога единствено да те покръстя с малко вода.
Прекосиха заедно улицата и минаха по алеята, където намериха противопожарен кран без дръжка. Той извади една от джоба на якето си и пусна водата. Тя си изми ръцете и с кърпичка почисти петната по полата и чорапите. Отново изпита силен срам.
— Какво ще правим със Звънчето?
— Ще го занеса до изтрезвителното. Ще го задържат седмица, докато пресъхне, и ще го изхвърлят. След две седмици, ако не го блъсне кола или не заспи върху релсите, пак ще направи същото. Бедните са на ръцете ти за вечни времена. Както и глупавите, отчаяните и безнадеждно увредените.
— Тогава защо го правиш?
— Защо ли? Това ми е призванието. А и нямам кой знае колко други умения. — Затвори крана и прибра дръжката. — Не съм като теб например. Ти защо го правиш? И защо не си на училище?
Тя сви рамене.
— Не знам. Просто ми се струва, че така е правилно да се постъпва — да се помага на хората. Животът на средната класа… Нали знаеш: училището, да притежаваш вещи, да купуваш какво ли не… Побърквам се понякога. Искам всичко това — тя посочи наоколо — да изчезне. Искам нещата да са различни. Някои хора като Звънчето, Бенз, Али могат да имат истински живот. Колко би струвало? А в този град има толкова много пари, че ми се повдига. Но се налага добрата стара църква да се грижи за изметта и такива като теб да го правят… — Млъкна, отново засрамена. — Искам да кажа: не бива така да продължава, нали?