— Как е успял да ги измъкне Озбърн? — поинтересува се Карп.
— Олег го направи. Той, заедно с група бивши съветски антитерористи, които са на негово разположение. Явно сърбите са отвлекли Пери, ядосани заради Косово. Новината се разпространи точно когато се прибрах вкъщи с момчетата. Лу ми звънна и каза да включа телевизора. Оттогава вниманието ми е приковано към екрана.
— Не знаех, че Озбърн е в състояние да извършва спасителни операции.
— О, в това отношение Олег има доста голяма свобода на действие. Раздай достатъчно долари в такива градчета и плъховете се появяват. Лу, естествено, не е на себе си от радост.
— Добра работа е свършил.
— Не става въпрос за Пери, а за ПП. Излизането на борсата е определено за утре, а сега обстоятелствата са отлични.
— Значи ще си богата — отбеляза Карп неутрално.
— Предполагам. Поне достатъчно богата да си позволя да вечеряме в „Паолети” тази вечер. Защо не подбереш чудовищата, а аз ще сложа малко грим върху измъченото си лице.
— Ами Люси?
— Ще й оставя бележка. Но тя и без това не яде.
Следващия ден — четвъртък, последен за март — Карп видя, че Шон Ломакс най-после е влязъл в историята: снимката му се беше появила в горната половина на първа страница. Имаше и снимка на госпожа Марла Ломакс, майка му, застанала пред църква. Макбрайт стоеше до нея и я държеше за ръката. Материалът беше подписан Ч. Мелвил Бетсън. Когато Карп нареди на Мъроу да изпрати анонимно по факса до редакцията на „Таймс” полицейския доклад за случая Ломакс, въобще не му хрумна, че Ч. Мелвил е чернокожа. Вероятно и той изпитваше чувства на расизъм и секстизъм, но на този етап то нямаше значение. От двадесет години Карп вярваше в общественото правосъдие, опитваше се да изгради нещо добро или поне да съхрани спомена за нещо добро, което да противостои на бавната ерозия, предизвикана от глупостта и моралното разложение. А сега и той му се бе поддал. Преди десет, а и преди пет години, никога не би му хрумнало да предаде документи на пресата, ала сега го направи, макар и тласкан от добри намерения. Но не твърдяха ли така всички? Приличаше на първа изневяра. Първия път се самонавиваш, че това е истинската ти любов, и преди да се усетиш, водиш проститутки със застинали от грим лица в мръсни хотелски стаи. Отново се замисли за думите на В.Т. Карп стоеше пред отвратителен избор. Нямаше да превърне Джак Киган в човек от типа на Гарахи — мъж, за когото би работил, — но по някаква причина самият той не бе готов да се превърне в Гарахи. А дали пък Солотов не е прав? Възможно е Гарахи дори да не бе такъв. Да, беше хвърлил бомба. В края на краищата беше фанатик — така твърдяха всички, — а фанатиците постъпват точно така. Побутна вестника настрана, отвратен от себе си повече от всякога.
Но ставаше все по-лошо. Когато пристигна в съда, го привикаха в кабинета на прокурора. Киган седеше зад бюрото. Тук, естествено, беше и Фулър. Лицето на прокурора сивееше от гняв. Фулър имаше безлично изражение, както обикновено, но на Карп му се стори, че е малко по-самодоволен от обичайно и някак едва прикрива задоволството си, да не кажем тържеството. През ума му се стрелна мисълта, че са разбрали как полицейският доклад е попаднал в ръцете на журналистите и следователно сега ще настъпи краят. Седна, отвори бележника си и попита:
— Какво става?
— Почакай — нареди Киган с мъртвешки глас.
Карп забеляза, че върхът на пурата на Киган е смачкан, все едно го е ударил върху масата. На бюрото му имаше магнетофон, а пръстите му барабаняха близо до него, сякаш нямат търпение да го пуснат. Влезе Хръкани. Какъвто и да беше проблемът, Хръкани явно не го знаеше. Държеше се самоуверено както винаги. Придърпа стол от заседателната маса и седна.
— Някой умрял ли е? — попита той.
— Чуйте това — просъска прокурорът и пусна магнетофона.
Имаше шумове, но думите се чуваха съвършено ясно, а и нямаше никакво съмнение относно самоличността на говорещия. Пискливият глас най-после млъкна и Киган спря магнетофона.
— Откъде, по дяволите, взе това? — поинтересува се Хръкани.
— Пристигна по вътрешната поща с бележка, че е разпратено до електронните медии и вестниците. Как можа да постъпиш така глупаво, Роланд? Особено при всичко, което става… — Киган разпери ръце. — Това е истинско бедствие.