— Какво? Искаш да поема отдел „Убийства” ли?
— Точно така.
— Правиш ме шеф на отдела?
Малко облаче ли премина през едрото поруменяло лице? Карп обикновено доста добре разгадаваше мотивите на прокурора и винаги изпитваше известно съмнение спрямо искреността му. Карп хвърли бърз поглед към Фулър. Той издържа и не трепна, но все пак облиза устни като гущер, готов да се нахвърли върху бръмбар. Тези двамата бяха намислили нещо. Усети как стомахът му се сви. Не се долавяше никакво доверие. А имало ли го е изобщо? Нямаше значение.
Киган подхвана:
— Не официално. Избери си когото желаеш за заместник, остави го да върши рутинната работа. Ти ще се захванеш с главните случаи. Измъкни ни и ще видим дали няма да заемеш поста като титуляр. — Главният прокурор го дари с една от широките си усмивки на политик. — Ха, нали винаги точно това си искал: да се върнеш отново там? През последните пет години мечтаеш за това като хлапе в магазин за играчки. Това побъркваше Роланд.
Отговаряше на истината и се наложи Карп да призове цялата си воля, за да отвърне:
— Трябва да си помисля. А и като начало трябва да поговоря със съпругата си.
Върна се в кабинета си и поседя известно време. Усещаше как леко му се повдига. Нали уж напълно се отказа от личните си амбиции? А сега шокиран откри, че не е съвсем така. Страшно искаше да оглави отдел „Убийства”. Явно и Киган го знае. Използва обещанието за постоянно назначение, за да го манипулира, но това не намаляваше копнежа му за поста. Искаха да го държат като резерва до изборите, да го натоварят с политическите каши, които са забъркали, а после… Кой знае? Иронията бе, че с изпращането на доклада до пресата кашата ставаше още по-голяма, макар създаването на политическо напрежение да бе една от основните части на плана му. Но не бе очаквал такъв обрат: Роланд да се провали и да остави Карп начело. По-скоро си бе представял да стои настрана и използвайки сивите си клетки, умело да дърпа конците на системата. Хората от прокуратурата го правеха през цялото време; постоянно издаваха секретна информация и лъжеха; то бе едва ли не част от длъжностната характеристика. Но ако поеме отдела сега, ще се озове в центъра на събитията и ще се наложи да оправи онова, което сам стори, докато наградата, за която така копнееше, му се подава от ръцете на областния прокурор и жалкия му съветник…
Карп вдигна телефона и набра частната линия на Марлин. Звъня дълго, преди някой — не беше Марлин — да вдигне. Всъщност отговори мъж, а на фона на възбудения му глас се чуваха звуците на много гласове, викания и подсвирквания. Мъжът съобщи, че при тях е истинска лудница, но ще се опита да я открие. Чу се тупване, когато захвърли слушалката.
Малко след това чу гласа на съпругата си.
— Какво става? Прилича на празненство.
— Точно така! Започнахме да пием шампанско от сутринта. Ела и ти да пийнеш. Ще видиш как различни достолепни високопоставени служители и служителки танцуват по бюрата в различна степен на разсъблеченост. На лампата върху бюрото ми има метната вратовръзка. Очаквам скоро да се появят и дамски пликчета.
— Заради Пери ли е?
— О, Пери! Глупости. Нали е спасен? Вече е стара новина. Днес се осъществи ПП. Първоначално тръгна от осем, скочи на шестдесет точка двадесет и пет и накрая се закова на петдесет и пет цента и половина. Петдесет и пет и половина. Петдесет и пет и още половинка.
— Това добре ли е, или зле за евреите? — попита Карп.
Тя очевидно беше пияна и това го раздразни, защото в момента имаше нужда от спокойната, разумна Марлин, която да го подкрепи, насърчи и да заяви: „Разбира се, скъпи, поеми поста, от който няма да имаш никакво време за семеен живот, ще работиш по осемнадесет часа на ден, а аз ще обирам емоционалната помия след теб, мили…”.
— О, определено. Особено онези, които последваха съветите на Озбърн и взеха по един точка два милиона дяла по осем. Слушай, Бъч, всички отиваме заедно на вечеря и ще се помотаем. Ще се погрижиш ли за момчетата и всичко останало?
— Разбира се — увери я той с равен тон.
— Чудесен си. Обичам те. Ще се видим по-късно. Чао.
Карп затвори. В ума му се мярна афоризъм, който майка му често използваше: най-лошото на този свят е да не получиш онова, за което копнее сърцето ти, а следващото най-лошо е да го получиш. Тя му липсваше — определено му липсваше — от дете, когато ракът затвори очите й завинаги. В момента усети колко болезнено му липсва. Липсва му толкова силно, че му иде да извика: „Мамоооо”.
Следващото, което неканено се мярна в ума му, бе простата сметка: 12 милиона по 55 цента прави много, много пари. Мисълта му се разсея. И без това се получаваше идиотски огромна цифра. Дори не представляваше истински пари, а бе по-скоро счетоводна игра. Пък и жалко, че се случи точно днес, защото му се говореше с Марлин. Наистина ли му се говореше? По дяволите! Тя се занимава с нещо, което иска, и стои извън къщи според ангажиментите си. Защо да не го направи и той? Карп не бе склонен към самосъжаление, но и не бе напълно имунизиран срещу него. Усети как между него и жена му се разтваря бездна и вероятно част от нея се дължи на несъществуващите всъщност пари. Отново се замисли за отдел „Убийства” и какво ли ще е пак да има истинска работа; единствената работа, за която бе роден. Извървя няколкото крачки до кабинета на областния прокурор и му съобщи, че приема. Ако нещата могат да бъдат оправени, то той ще го стори.