9
През следващата седмица Марлин живееше в пълен унес. Всички в офиса, включително и секретарките, бяха луднали. Инсталираха телевизор в бюфета и го оставиха да работи на канал с бизнесновини. Пред него постоянно имаше малка група ликуващи или страдащи в зависимост от движението на цените на акциите на „Озбърн интернешънъл”. Хората не бяха свикнали състоянието им да се увеличава или намалява с няколко хиляди долара за един следобед, без да говорим за малцината в агенцията, чиито всекидневни добавки към приходите се измерваха с милиони.
От всички колеги на Марлин никой не се радваше на новосъздалото се положение повече от Олег Сирменков.
— Дали да си купя „Порше”, Марлин? — попита я той една сутрин. — Хубава кола ли е?
Седеше на ръба на бюрото й и щракаше новата си златна запалка „Дънхил”.
— Да, прекрасна е. Купи си червена. Наричаме я кола за котенца, Олег.
Той я погледна смаяно.
— Какво? Искаш да кажеш, че двигателят й е нежен?
— Не. Красиви млади момичета като котенца ще се навъртат край теб и ще те молят да ги повозиш, без да обръщат внимание колко стар и немощен е собственикът.
— Не съм стар и немощен. Още мога да се състезавам с младежите.
— Както направи в Косово.
— Точно така. А и добре стана. Вероятно нямаше да сме толкова богати сега, ако Пери и приятелите му бяха мъртви.
— Съвършено вярно. Наистина ни смаяхте как узнахте къде точно да ги намерите. Не ми го побира акълът.
Сирменков сви скромно рамене и промърмори:
— Имахме късмет. Плюс добра подготовка, добри контакти, добри изпълнители. — Засмя се. — И безкрайно много средства за подкупи. Я ми кажи: какво ще си купиш сега? В сравнение с мен имаш престъпно много повече пари.
— Засега не съм купувала нищо. Нали трябва да изчакаме шест месеца, преди да си продаваме дяловете?
— Какво? Не са ли ти казали? Не, не… Казаха го. Ти седеше до мен тогава.
— Сигурно не съм слушала.
— Понякога се държиш много глупаво, Марлин. Направо се чудя. Сметките ни са отворени. Онзи, дребничкият господин Амори, е открил сметки на всеки.
И действително — както Марлин научи след едно обаждане и кратко посещение — Озбърн бе уредил брокерът да открие сметки, гарантирани с финансова наличност. Около обяд Марлин излезе, отиде с такси до центъра на града и си поговори с Жабата. Той й обясни, че всяка банка ще й отпусне заем срещу дяловете й. Обикновено стойността на дяловете растяла по-бързо от лихвите и така заемът щял да бъде погасен чрез продажба на малки части от акциите й от време на време. Ами ако стойността им падне, поиска да разбере Марлин. Питането й бе посрещнато със съчувствено изражение — все едно се тревожеше дали Луната ще се сблъска някога със Земята. След тези уверения я предадоха в ръцете на госпожа Липопо и много бързо вкуси удоволствието да я възприемат като важен клиент. Не попадна в малка стъклена клетка, изложена на хорските погледи; вместо това се озова в кабинет с тъмна ламперия, луксозно обзавеждане и скъп килим на пода. Марлин се запита дали са подбрали госпожа Липопо специално за нея, понеже тя всъщност беше свежо младо същество на около тридесет години, изпълнено с енергия и явно готово по всякакъв начин да угоди на позастаряващата жена. Ако, питаше се Марлин, бях ирландски непрокопсаник, спечелил на лотария, дали госпожа Липопо щеше да има бирено коремче и да ръси мръсни вицове?
Младата жена накара Марлин да подпише куп формуляри (макар самата Марлин да бе юрист, тя ги прегледа само отгоре-отгоре, защото не беше възможно човек да не изпита доверие към госпожа Липопо) и поднесе кафе и петифури в изящен порцеланов сервиз. След подписите госпожа Липопо се обърна към компютъра и с елегантно разперени и очакващи пръсти попита:
— Колко ще желаете като начало? Ограничението е петдесет процента от пазарната стойност, но вероятно и по-малка сума ще ви стигне за неотложни нужди. Десет процента?