— Звучи ми приемливо — отвърна израсналата в Куинс Марлин и потисна желанието да добави „ъъъ”.
— При днешна цена това прави пет точка пет.
Госпожа Липопо се усмихваше широко, при което се забелязваха чудесни бели зъби и розови венци. Напоследък всички се държаха изключително мило с Марлин. Дали беше заради парите?
— Пет точка пет означава…?
— Пет точка пет милиона.
Госпожа Липопо отново се усмихна чаровно. Очевидно обожаваше работата си.
— Ами за непосредствените ми нужди са достатъчно — отвърна Марлин.
По челото и горната й устна изби ситна пот. Скоро след това излезе с хубава чекова книжка с черна подвързия от истинска кожа, малка папка, пълна с формуляри и ситно изписани листовки, и кредитна/дебитна карта с особен металносив цвят, който очевидно бе най-прекрасният и престижен цвят за една кредитна карта. Не получи тостер или порцеланова чаша с логото на банката, но не бива да очакваш да ти дадат всичко, помисли си тя. От друга страна, продължи да разсъждава, сега, когато съм толкова богата, защо да не ги получа… Отново я обля студена пот. Това бяха глупости. Става въпрос само за пари. Добре де, много пари, но все пак…
Мина край банка с банкомат. Привлечена от мистериозна сила, откри, че стои пред машината и е пъхнала новата карта в нея. За непосредствени нужди, повтори си тя, и поиска петстотин. Малкото прозорче се вдигна и вътре я чакаха двадесет и пет банкноти по двадесет долара истински пари. Грабна купчинката и се огледа с чувството, че току-що ги е откраднала от някого.
Това беше лудост. Спря такси на Бродуей. По пътя се стараеше да мисли за всичко друго, но не и за парите. Някак си обаче не успяваше да контролира мислите си. Явно не бе от дисциплинирания рационален тип като дъщеря си или съпруга си (от когото дъщеря им очевидно го бе наследила заедно с другите черти на рода Карп: склонност да раздават преценки, прекалено самодоволство или да създават проблеми на майките си). Но тези неща вероятно щяха да се променят заради новите пари, нали? Предполагаше се, че парите смазват релсите и правят нещата по-лесни. Нали затова ги искат хората? Заради тях убиваха, проституираха или се самоубиваха. Не, не мисли за това. Мисли за… За какво? За съпруга и семейството си? Какъв съпруг? Напоследък никакъв не го виждаше, а когато се засичаха, беше капризен и раздразнителен. Не споделяше служебните си проблеми както някога, а това беше лош знак. Явно криеше нещо и го таеше дълбоко в себе си. Какво ли е? Друга жена? Бъч?
Е, нали съпругата винаги узнава последна? Плюс това прие новата работа, без да се консултира предварително, което е нарушение на първото семейно правило. А и Люси постоянно я няма вкъщи, все си общува с онзи тип — доста привлекателен, слаб, с красиви сини очи. Дали дъщеря й прилича на нея в това отношение? Дали правят секс заедно? Глупости! Но вероятно би се отразило добре на Люси… Не, не, какво си мисля! Оня е на близо тридесет, а Люси е още бебе, макар напоследък да се разказваха невероятни истории за момичетата от частните училища. Но е време хлапето да се откаже от онези религиозни глупости, да се захване с истинския живот като мен навремето… И сега какъв е резултатът? Едноока съм, но имам петдесет и пет милиона долара! Ха! Тя вероятно ще иска да ги дам на бедните или на църквата. А може и съвсем скоро да постъпя така, за да й докажа колко съм щедра. Бъч е скъперник, но аз не съм. И нищо още не е казал за ПП. Нито едно: „Браво, момичето ми”. Сякаш не му се ще да мисли за това. Или ще си купя място в настоятелството на колежа „Смит” — единственият начин дъщеря ми да учи там.
А мога и да замина. Всички ще се почувстват по-добре. Ще си купя остров. Или градче в Италия. Ще взема момчетата. Не. Зак — не. На него му е нужно мъжко присъствие. Дали Джанкарло ще дойде? Възможно е. Вероятно ще постигнем някаква близост: той ще колекционира порцеланови изделия или старопечатни книги и ще се грижи за лудата си майка. Ексцентрично ще бъде. Бедните са луди, богатите — ексцентрични. Мога да си купя цяло стадо коне. Но пък ненавиждам конете. Или кола. Обожавам колите. „Ферари” като начало. И кучета. Стотици кучета. Кучкарка остарява във вилата си сред стотици кучета… Не! Не мисли за парите! Те ще променят всичко. Не, не. Аз съм си същата като преди. Всички сме си същите.
В този момент иззвъня мобилният й телефон и тя отговори, благодарна, че я изтръгва от оплетените й мисли. Оказа се Уейн Сеговия.
— Марлин. Аз съм в „Домиер”. Струва ми се, че тук имаме проблем.
— „Домиер” ли?
Още се чувстваше опиянена от величието си.
— Да. Жилището на Келси Солет. Обади ми се Дони Уокър. Сторило му се, че Джими Кулман обикаля наоколо. Видял го няколко пъти. Ти какво мислиш?