— Ще се обадя на ченгетата. Той прави нарушение, когато се приближава толкова близо до сградата й. Имам основания да поискам да го отстранят. Чудесна работа си свършил, Дони.
Мъжът се ухили.
— Ако го приберат, мога ли да престана да се правя на общ работник?
— Ще те направим портиер — успокои го Сеговия.
— Сериозно! Господи! Юношеската ми мечта! Униформа със златни копчета. Марлин, кажи ми, че е истина и не сънувам.
— Истината е, че трябва да си по-близо до онази глупава жена, отколкото би бил портиерът — уточни Марлин. — Сега, когато Джими е започнал пак да се навърта, ще си поговоря отново с нея. Дано е по-склонна да ме изслуша. — Марлин се усмихна на Уокър. — Можеш ли да се направиш на рокмузикант? За да си в „Тейнтид патис”, ти е нужно да знаеш само три акорда.
— Предпочитам да събирам боклуци — отвърна Уокър.
Марлин се обади и остави оплакване в Деветнадесети участък. После тримата зачакаха, разговаряйки приятелски. Отначало се разприказваха за работата: идиотите, на които се е налагало да осигуряват безопасност, чудатостите на знаменитостите, капризите им. Постепенно разговорът стана по-личен. Сеговия показа снимки на семейството си: хубава съпруга, едногодишно момиченце, любимеца — ротвайлер. На Марлин й беше приятно. Радваше се на компанията на подчинените си повече, отколкото на шефовете в агенция „Озбърн”, сред които прекарваше по-голямата част от времето си. Хората от персонала й — и мъжете, и жените — бяха от един тип: силни физически, не приемаха рутината, бяха интелигентни, но без особени академични способности, бунтуваха се срещу бюрократичния контрол. Онази част от нея, която така и не стана част от изпълнителната и бляскава студентка, както и от изпълнителната и любеща майка, разцъфтяваше предимно в тяхно присъствие.
По едно време се умълчаха. Марлин погледна часовника. Доста се бавеха. Уокър се обади:
— Май е редно да отида да наблюдавам служебния вход.
— Да. Иди. Ние ще изчакаме ченгетата тук — съгласи се Марлин.
Уокър излезе от колата, прекоси улицата и изчезна зад ъгъла.
— Готин тип — отбеляза Сеговия. — И адски се радва за акциите. Кани се да си купи лодка, щом може да ги продаваме. — Поклати глава. — Адски е странно. Никога не съм си представял, че ще играя на борсата. Щом се прибера, Стела ме посреща с думите: „Ей, днес скочихме на петдесет и осем и три четвърти.” — Погледна Марлин и се ухили. — Радвам се на моите хиляда и двеста дяла, а си представям какво ти е на теб.
На Марлин обаче не й се говореше за парите.
— И ти ли ще си купиш лодка?
— Аз? Не. Стела иска да внесем сумата в колежански фонд. Колко според теб… — Млъкна, напрегна се и остана загледан към другия край на улицата. — По дяволите! Ето го.
Марлин проследи погледа му. Сред движещите се коли различи нисък мъж с червено яке и бейзболна шапка. Това бе познатата униформа на голям цветарски магазин на авеню „Мейсън” и затова беше естествено мъжът да носи дълга бяла кутия с червена панделка. Шапката му бе нахлузена ниско на челото, но тя видя очилата и познатия профил. Джими Кулман. Носеше кутията с цветя по странен начин: тесният край — притиснат към гърдите, лявата ръка — високо горе, а дясната — ниско долу и скрита отзад. През ума й се мярна следната мисъл: хората не носят кутия с цветя по този начин; по този начин се носи пушка.
Сеговия отвори вратата.
— Сега ще спипам негодника — обяви той.
Изскочи от колата и се втурна сред автомобилното движение, преди Марлин да успее да го предупреди. Без да се замисля, тя сграбчи чантата си и го последва. Наложи се да изчака два камиона и докато пристъпваше нетърпеливо и ядосано, чу първия изстрел.
Вдигна ръка, пресече пред някакво такси, накара друга кола да набие спирачки. Най-после стъпи на отсрещния тротоар и видя портиера, проснат безжизнено на земята пред входа на „Домиер”. На гърба на униформеното му сако бързо се разрастваше тъмно петно. Втурна се във фоайето в момента, когато Кулман простреля Уейн Сеговия в гърдите и изчезна в стаята за разпределяне на пощата.
Марлин коленичи до Сеговия, който едва си поемаше дъх и плюеше кървава пяна. Разхлаби вратовръзката му и отгърна ризата. От дясната страна на неокосмените му гърди, до зърното, имаше червеникаво-черна дупка. През нея течеше отвратителна кървава пяна, а при всяко вдишване се чуваше хриптящ звук. По настояване на Озбърн всеки, който работи навън, всяка година минаваше първокласен курс за даване на първа помощ. Затова Марлин разбра, че е наранен белият дроб и трябва моментално да намери нещо, за да запуши раната, иначе до няколко минути Уейн щеше да умре от аноксия. Нещо водоустойчиво, въздухоустойчиво… Изсипа чантата си на пода и огледа внимателно купчината предмети. Червила, пудра, портфейл, джобен бележник, мобилен телефон, пакетче с хартиени тоалетни кърпички, в което бе останала само една, свитък от двадесетдоларови банкноти. Напъха банкнотите в пликчето с тоалетни кърпички и го притисна силно към раната. Хриптящият звук намаля. Взе вратовръзката на Уейн, прокара я под тялото му и завърза скъпата превръзка към тялото. После отново позвъни на 911 и поиска линейка за двама или повече души, съобщи броя на изстрелите до този момент и набързо описа ситуацията. От 911 имаха желание да си поговорят още, но тя затвори.