— Дръж се, Уейн — насърчи го тя. — Ченгетата и линейките ще дойдат всеки момент. Тръгвам след него.
Надигна се. Той измърмори нещо неразбираемо и немощно посочи към лявата си страна.
— А, да — сети се тя и извади от кобура под мишницата пистолета на Сеговия — „Берета 9”.
После се отправи към асансьора.
Стигна на седемнадесетия етаж. Малкото фоайе беше празно, но вратата на апартамент 1702 зееше зловещо отворена. Зад нея лежеше тялото на Пит, заобиколено от локва кръв. Върху мъртвото му лице бе застинало изненадано изражение. Кутията за цветя заедно с червената панделка беше захвърлена до тялото. Кулман вече определено нямаше нужда от нея.
Марлин хукна незабавно по коридора към спалнята на Келси Солет. По пътя й, на прага на една от спалните, лежеше второ тяло — блондинка с къдрави коси. Сърцето на Марлин застина. Коленичи. Не, не беше клиентката, а някой друг; вероятно приятелка на някой от групата. Марлин надникна в спалнята. Мъж със странно отпусната глава полуседеше, полулежеше върху леглото, а тениската му бе подгизнала от кръв.
Марлин продължи нататък, държейки пистолета пред себе си. Не бе докосвала оръжие от две години, ако се изключат тренировките по стрелба, за които Озбърн настояваше. Отдавна не носеше пистолет. Беше дала клетва, че няма да го прави. Побутна с крак вратата на централната спалня, за да я отвори. Видя леглото и чу изплашеното квичене на кучето на Келси, но то звучеше някак приглушено. Стаята бе във формата на „Г”, сети се тя, и къс коридор водеше до гардеробната и банята.
Спря на ъгъла на „Г”-то и надникна предпазливо. Той седеше пред тоалетката с пушка върху колената и говореше като че ли с нормален глас на затворената врата на банята. Марлин разгледа по-внимателно оръжието: маузер с рязана цев. Гадно нещо, помисли си тя, точно като собственика му.
Който в този момент си играеше с козметиката върху тоалетката. Докато говореше, от време на време вземаше по някой предмет, приближаваше го до лицето си и го миришеше. Намираше се в рая заедно с възлюблената си, заобиколен от ароматите на интимния й живот.
— Келси, обичам те! Не го ли разбираш? Единствено аз на целия свят истински те обичам.
От другата страна на вратата не се чуваше нищо освен скимтенето.
Марлин му подсказа:
— Джими, остави пушката на пода.
Той извърна глава. Видя, че очилата му са прикрепени с лейкопласт към слепоочията. Кулман облиза устни.
— Хайде, Джими, съвсем бавно я хвани с лявата ръка за дулото и я остави на пода. Хайде, всичко свърши.
Преди да се случи, тя го видя да се появява в очите му: той се изправи, извърна се, стреля към вратата на банята, а Марлин го простреля в дясното рамо. Той залитна, свлече се на коляно, но все още стискаше пушката. Опря приклада в пода. Марлин се втурна напред. Той беше с гръб към нея, но тя виждаше какво прави.
— Джими, моля те, остави я. Моля те… — извика тя и пристъпи напред, като се готвеше да ритне приклада на пушката.
Кулман извика:
— Обичам те, Келси!
Дулото бе притиснато към брадичката му и когато натисна спусъка, кръвта и мозъкът му обляха Марлин.
Люси Карп подаде на отец Майк Дъган автоматична отвертка. Помощник-свещеникът на „Стария Свети Патрик” на улица „Мълбери” лежеше по гръб с ръце в търбуха на старата съдомиялня „Чампиън”, която някой бе дарил на обществената кухня към енорията. „Свети Патрик” бе църквата на Люси, макар да не я бе посещавала редовно през последните месеци, защото бе посветила цялата си доброволна дейност на „Светия Спасител”. Изпитваше известна вина заради това. От първото й причастие насам отец Дъган бе главният й учител по религиозните въпроси и тя не желаеше да се почувства изоставен. Или поне така си въобразяваше. Истината бе, че самата тя се чувстваше изоставена.
Дъгън се появи изпод чудовището и й се ухили. Странна птица беше той. Йезуит, служил в Рим, а после изпаднал — никой не знаеше защо — като втора цигулка в затънтена нюйоркска енория. Понеже беше страшно интелигентен и тайнствен, дъщерята, подобно на майка си, го обожаваше. Имаше широко ирландско лице, гъста черна коса и сини очи, които определяха като пронизващи, макар да го правеха в редки случаи. През по-голямата част от времето на лицето му бе изписано весело и мило изражение, както сега.