— Май се справихме, хлапе — обяви той, изправи се, протегна се и театрално простена. — „Стани свещеник, Майкъл, все ми повтаряше мама. Стани свещеник и няма да се мъчиш като баща си и дядо си”, а виж с какво се занимавам.
— Срамота, отче — обади се Люси не по-малко шеговито. — И всичкото заради някаква си съдомиялня.
— Точно така. Преди църквата не се нуждаеше от съдомиялни. Имахме монахини.
— И добрите сестри с радост са го вършили. Но сега са тежки дни за църквата, отче.
Свещеникът докосна бузата си с пръст и погледна дяволито.
— Е, да видим дали благословената машина работи. За да го сторим, са ни нужни мръсни чинии, нали? А как се цапат чинии? Ами като ядеш от тях, ето как.
— Напълно си прав, отче.
Свещеникът отиде до хладилника и надникна вътре.
— А, госпожа Камило е донесла от прочутите си шоколадови сладкиши. Прекрасна жена.
— Те не са ли за бедните, отче?
— Бедните винаги са до теб — отвърна свещеникът тържествено. — О, имаме и мляко!
— Ако ти, отче, искаш една глътчица сега, и аз не бих имала нищо против.
— Защо глътчица, момиче? Ще донеса чинии и чаши.
Седнаха да ядат на масата. Пастите поставиха в чинии, а чашите напълниха с мляко.
— Е, животът е хубав, нали? — обяви Дъган и премлясна. — Безплатни пасти, никой не ни забранява да ги ядем. Понякога съм съгласен със стария Лутър: корумпирани сме до мозъка на костите си.
Сладките бяха прекалено тежки за вкуса на Люси, но тя ги изяде до последна троха, демонстрирайки сговорчивост. Наредиха мръсната посуда в машината и завъртяха копчето. Машината заработи; Дъган прегърна Люси и се ухили доволен.
— Днес явно е страхотен ден. По-хубав дори от онзи, когато кардиналът стъпи в кучешка фъшкия на излизане от лимузината си. — Дъган я погледна право в лицето. Очите му бяха станали проницателни. — Е, къде се криеше досега, Люси? Липсваше ни.
— О, насам-натам по света — отвърна тя привидно непринудено. — Но най-много около кухнята за бедните при „Светия Спасител”. Правя разни неща за бездомниците.
— Браво на теб. — Пауза. Последвана от усмивка. — Там работи и Дейвид Грал, нали?
Тя преглътна и се помоли да не поруменее.
— Може би. Искам да кажа — да.
Дъган се загледа към вибриращата машина.
— Интересен млад мъж. Чух, че е бил на някои лоши места.
— Така е.
— Лошите места са страшно романтични.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами понякога се превръща в навик. Познавах млади свещеници като него в Салвадор.
— Бил си в Салвадор? По време на войната?
— Да — отвърна той с тон, който не поощряваше любопитството. — Разказва ли ти за миналото си?
— Не особено. Но изскачат разни неща. Говорихме например за хората-къртици в тунелите и някой подхвърли, че те ядат човешка плът, а той спомена, че е виждал хора да го правят в Судан. Но не се впуска в тази тема.
Дъган затвори очи за миг и въздъхна.
— Да, не би го направил. А той ходи ли в тунелите?
— Май понякога да. Търсим един познат, който може би го е закъсал.
— Свързано ли е с онзи, който убива бездомните?
— Да.
— Смятате, че този ваш приятел е убиецът, така ли?
Не прозвуча като въпрос.
— Според мен — не, но полицията го търси във връзка с това.
Тя сведе очи. Проницателността в очите на свещеника стана по-силна.
— А ти направо умираш да се спуснеш в тунелите с Дейвид сред предполагаемите канибали, за да дириш масов убиец и да го върнеш обратно в лоното на Бога, нали?
— Не е така! — Изрече го троснато. — И не е никакъв масов убиец. Просто е объркан и изплашен човек.
— Майка ти се притеснява за теб, знаеш ли?
— Да. Но какво да направя? Да спра живота си ли? Тя постоянно се притеснява за мен, но деветдесет процента от това е от чувство за вина. Смята, че ще стана откачена и готова за насилие като нея.
— Тя се поправи, както знаеш.
— Ха! Както и да е. В състояние съм да се грижа за себе си. Тя го съзнава отлично. Въобразява си, че съм влюбена, или нещо подобно, и че ще направя нещо налудничаво или глупаво.
— А ти влюбена ли си?
Това бе подходящ момент да се измъкне, да прикрие оттеглянето си с енергични възражения, но не постъпи така. Не се налагаше. Дъган не й беше родител.
— О, не по начина, по който тя мисли. Той не се интересува от мен, прекалено възрастен е и така нататък, но изпитвам чувства. Наистина. — Поруменя и се засмя. — Сърцето ми започва да бие учестено, едва си поемам въздух, треперя. Много е неловко.