— Не се и съмнявам. И…?
— Нищо. Просто си страдам. Но смятам, че по някакъв начин е свързано със, как да кажа…
— Духовното ти извисяване ли? — попита той. Тя кимна покорно. — Нямаш ли нормални връзки? С момчета на твоите години? Излизаш ли на срещи?
— О, моля те! Като начало — погледни ме: определено се различавам от Бритни Спиърс и затова не се налага да се ограждам с кадифено въже, за да стоят тълпите настрана. Второ, момчетата на моите години не се интересуват от същите неща като мен. Мога да излизам с глупаците, но истината е, че аз самата не съм глупак. С Дейвид поне си говоря.
Въздъхна театрално.
— Всъщност нямаш истинско призвание — отбеляза той с равен тон.
Тя сви съкрушено рамене.
— Май да. За мен като че ли няма никъде място. Най-добре да лежа в магнитно-резонансната машина. Защо да не ги оставя да извадят мозъка ми за научни цели? Така поне ще има полза от мен.
Дъган протегна ръка и леко я чукна по главата.
— Олеле, отче! Не ме удряй пак. Ще бъда послушна и няма да се завирам вече в плевнята с Кевин O`Флайърти, обещавам!
— Сериозно, момичето ми: теб те обичат силно, невероятно добра си, щедро надарена с таланти и неприлично богата. Би трябвало да си щастлива до небесата. Чуй ме: не си създадена да се навираш в тунелите по стъпките на окаяници с хора като Дейвид Грал. Дарбата, която притежаваш, дадена ти от Бога, е прекалено голяма, за да се излагаш на такъв риск. И е страшно безотговорно от страна на Дейвид да те изкушава да го правиш. Разкарай това упорито изражение от лицето си! Грал не е само онова, за което се представя.
Това прикова вниманието й.
— Какво искаш да кажеш?
— Не всеки, който носи расо като свети Франсис, е свети Франсис. У Грал има тъмни страни, които граничат с нестабилност. Не ми казвай, че не си го забелязала? Или хормоните ти пречат на правилната преценка?
— Няма нищо не наред у него! — възрази тя разпалено, което я изненада.
Ала не и отецът. Той въздъхна и постави ръце върху раменете й. Тя се напрегна, но не го отблъсна.
— Добре, млъквам. Само ми обещай, че ще внимаваш.
— Разбира се.
— И ако толкова те интересуват тунелите, ще те свържа с човек, който добре ги познава. Срещала ли си някога Джейкъб Лъц?
— Май не. Кой е той? Ченге?
— Не, обитател там. И канибал, доколкото знам. Наричат го Резервни части.
— Познаваш Резервни части?
— Да. Идва от време на време да си поговорим. Понякога играем шах.
— Господи, та той е нещо като крал на тунелите. Виждала съм го само веднъж, отдалеч. Какъв е?
— Объркана душа като теб и мен — отвърна свещеникът. — В човешко измерение е доста едър и вони до небесата, съвсем като някогашните светци. Ще уговоря да пием заедно чай.
10
Марлин установи каква е разликата да работиш за богата частна охранителна агенция, когато се стигна до огледа на труповете. Като начало полицаите се държаха далеч по-добре с нея, отколкото преди, първо, защото всяко ченге в града мечтаеше за добре платената работа във фирма като „Озбърн интернешънъл”, когато се пенсионира, и, второ, защото Озбърн уреди мястото да се изпълни с множество адвокати и всякакви други лица, готови да помогнат. Отведоха госпожица Солет — незасегната физически, но рухнала емоционално — на неназовано място заедно с кученцето й. Позволиха на Марлин да свали подгизналите си с кръв дрехи и да вземе душ на арената на местопрестъплението, макар и не в надупчената от куршуми баня. Мин Дикстра, асистентката й, пристигна с комплект чисти дрехи и бельо и прояви готовност да предложи кое и да е от двете си рамене, ако Марлин иска да поплаче.
Тя не искаше. Първата и почти единствена комуникация на Марлин с Дикстра бе да запита за Сеговия. Отговорът: в критично състояние, но все още жив. Четирите жертви били мъртви, но това не направи особено впечатление на Марлин, която се отправи към една от другите три бани в апартамента. После дълго стоя под душа. Толкова дълго, че Дикстра, обикновено овладяна млада жена, започна да поглежда часовника си час по час, да проверява мобилния си телефон и да се ослушва за шумовете зад вратата на банята. Да не би Марлин да е получила нервен срив там вътре?
Нищо подобно. Марлин си миеше косата. Гъстата й къдрава черна коса, дълга до раменете, бе умело подстригана, за да хвърля сянка върху изкуственото й око. Но сега по нея имаше разни неща: малки парчета от череп, окървавени руси кичури и нещо, приличащо на розово-сиви червейчета — доскоро мозъка на Джеймс Кулман, с които той бе водил жалкото си съществувание. Тя побутна с палеца на крака си едно такова парченце към отводнителния канал, което моментално предизвика отдавна очакваното повръщане. То продължи доста дълго.