Най-после Дикстра чу как водата спря, а малко след това се разнесе шумът от сешоар. Сърцето й се успокои, защото бе убедена, че изпаднали в нервна криза хора не прибягват до употребата на сешоар. Но пък и не биваше да се забравя, че все пак отскоро работеше за Марлин Чампи.
В този момент началничката й се появи свежа и чиста, ухаеща на скъп сапун и шампоан, облечена в торбести панталони със защитен цвят и черен памучен пуловер. Седна, за да я разпита полицейски детектив, след което съвършено отпусната се остави Дикстра и други важни клечки от „Озбърн” да я отведат до асансьора, да я измъкнат през служебния вход и да я настанят в чакащата лимузина. Журналистите, естествено, бяха в стихията си, защото комбинацията от известна личност и насилие безспорно представлява най-привлекателната новина, но взводът на Марлин имаше опит и умело успя да ги избегне.
След като колата със затъмнени стъкла потегли, звънна мобилен телефон. Дикстра отговори, а после обяви:
— Съпругът ти.
В продължение на няколко секунди Марлин гледаше протегнатия към нея апарат, сякаш не знае функциите му, после го пое и заговори:
— Да… Добре съм… Наистина… Не, не го убих аз! Той се самоуби!… Да… Да… Не, трябва да се върна в офиса и да напиша доклада си… Не, не мога… Да, ще се видим довечера.
Всичко това изрече с овладян тон. Дикстра и другите в лимузината хвърляха прикрити, но пълни с възхищение погледи към ръководителката си: след подобно премеждие така да се контролира! До края на пътуването никой не промълви нищо.
През останалата част от деня Карп си наложи да не мисли за случая Солет и участието на съпругата му в него. Дългата практика го бе научила как да постига това успешно, защото, ако всеки път, когато благоверната му си играеше със смъртта, изпадаше в необуздан гняв като мъж под чехъл, не биха му останали достатъчно емоционални сили да продава и хотдог на сергия. Освен това — също от опит — знаеше, че Марлин най-добре се освобождава от отровите, като я оставят насаме. Щеше да има нужда от него след време, но не и в момента. Свърза се с пейджъра на дъщеря си и остави съобщение да му се обади веднага; звънна и в училището на близнаците, за да съобщи, че именно той ще ги прибере. По този начин пусна в действие механизма на семейство Карп за справяне с посттравматичния стрес — за жалост добре смазан механизъм — и се помоли да не го връхлитат повече беди.
Чу се потропване на вратата и влезе Мъроу. Имаше отчаяния вид на човек, който е специален помощник, без всъщност да има на кого да помага. Като действащ шеф на отдел, на Карп не се полагаше специален помощник, а Фулър, моментално окупирал предишния кабинет на Карп, не бе наясно за какво да използва Мъроу. Формално погледнато, Мъроу бе помощник-про-курор, но без особен опит. Пренасочиха го да следи криминалните съдилища, ала на този етап никой не знаеше какво точно да прави с него.
— Как си, Мъроу? — поздрави Карп. — Претрупан ли си от работа?
— Държат ме в стаята за подаване на жалби. Всъщност замислям да се оттегля.
— Разбирам те. Да си помощник-прокурор е по-трудно, отколкото да си специален съветник, когато седеше върху кадифени възглавници и четеше неприлични романи.
— Да, тази част ще ми липсва. — Мъроу леко се усмихна. — А и вносните шоколади. Истината е, че ми беше приятно да работя за теб и не ми е приятно да се занимавам с рутинната работа на помощник-прокурор… Не е за мен.
— Но не е и за някой друг. Според мен си разглезен.
— Сигурно. Чувствам се размекнат и прогнил. Както и да е. Стори ми се редно да намина да ти благодаря и да се сбогуваме.
— Я не бързай толкова. Какво ще кажеш, ако уредя да те прехвърлят тук временно?
— В отдел „Убийства”? — попита Мъроу пребледнял.
— Е, не съвсем. Но съм задвижил разни неща, за които ще ми е нужна помощ. По същество работа на помощник-прокурор, но не така рутинна.
Карп звънна на няколко телефона, напомни за извършени от него услуги и успя. Щастлив, Мъроу тръгна да си прибере —както той се изрази — четката за зъби и любимата плюшена играчка. Карп звънна на Васкес, но попадна на предварително записаното от компанията за мобилни телефони съобщение. Възнамеряваше да прехвърли Мъроу по случая „Маршак” като втория по важност след Васкес; само по себе си това бе осъдителна постъпка, но той изпитваше потребност да прави осъдителни неща. А и се чувстваше откъснат от обичайните си навици да проявява предпазливост. Щеше да излезе нещо обаче: Мъроу бе упорит и умен, а имаше шанс случаят въобще да не стигне до съд. Хлапето щеше да си понамокри малко краката, но от това нямаше да пострада никой.