— Как изглежда ножът?
— А и него си го бива. Солотов го донесе в найлонова торбичка. Евтин ловен нож с десетсантиметрово острие. Произведен в Тайван. По него има отпечатъци. Сега, докато говорим, вече се намира в лабораторията, естествено, но смело можем да предположим, че някои от отпечатъците ще са на Рамси. Нещата не са особено розови за добрите момчета, шефе.
— Права си. — Направи пауза. — А часовникът?
— Там ударихме на камък. Никога не бил виждал часовника, не знаел, че Рамси има такова нещо. Остана изненадан и се разбесня, когато му казах, че Рамси е умрял със златен „Ролекс” в ръка. Доста се вкисна, защото уговорката им била да делят всичко по равно. Твърдеше, че Рамси го е подвел.
— Ясно. Значи иска да повярваме, че уличен търговец без скорошно досие за насилие и с часовник за шест хиляди долара в джоба — за който не е казал на приятеля си и нямаме представа откъде го е взел — изведнъж решава да нападне тази жена и умира с нож в ръка. Приятелят му взима оръжието на престъплението, но си го пази, докато паричната награда не го изкушава да се появи пред властите?
— Обяснява нападението с дрогата, а взимането на ножа — с паника.
— О, моля те.
Чу я да въздиша.
— Какво да ти кажа? Това е неговата версия. И Рейни не я намира за особено убедителна. Е… Какво да правя оттук нататък?
— Не съм сигурен. Ще си помисля, но не в момента.
Затвори телефона. Люси го погледна въпросително.
— Говореше за Дезмондо и Ралфи, убиеца на Дезмондо и всичко останало, нали?
— Да. Ралфи се е явил пред властите и е дал показания. Твърди, че Рамси бил дрогиран и нападнал госпожа Маршак с нож, а тя го застреляла.
— Вярваш ли му? На Ралфи, имам предвид.
— Не особено, но той упорито се придържа към версията си. Ти как мислиш? Познаваше и двамата, нали?
— Да. Или поне си мисля, че ги познавах. Човек никога не знае с хората. Винаги съм смятала Дез за свестен. Пиеше вино и от време на време пушеше дрога, но не търгуваше с нея.
— По думите на моя човек Ралфи твърди, че Рамси бил намотан, когато тръгнал да напада жената.
Люси поклати глава.
— Няма начин. Никога не съм виждала или чувала Дез да си пада по силни наркотици. По-подхожда на Ралфи. Ралфи си е малко мекушав и двамата бяха, нали знаеш — свестен тип позволява на мекушав да се мота с него, защото отчасти го съжалява, но и така се чувства по-добре, все едно си има последовател. Такива бяха двамата.
В този момент се появиха близнаците — възбудени и натъпкани със сладко: бяха изяли всички бонбони в бюрото на секретарката и настояха да вечерят „нещо по-така” (техният израз за нездравословна храна). Карп се съгласи, понеже самият той отдавна беше любител на такава храна. Без особена охота Люси също се съгласи, макар — подобно на майка си — да намираше американската бърза храна за леко отблъскваща. Все пак прие неизискания вкус на роднините си, защото бяха решили тази вечер мирът да е водещ. Карп, естествено, прие и Люси се замисли колко е лесно да излъжеш хората, които те обичат.
Отидоха в „Макдоналдс” на Канал стрийт. Люси дъвка една от безвкусните им салати, а мъжете се нахвърлиха като прасета на месото и сиренето. Тя ги забавляваше, превеждайки на китайски ястията. Хамбургер беше han wu meiguo, или „хармонична американска измишльотина”; сандвич беше или mingzhi, или „трипластово нещо”, като се имаха предвид двете филии хляб и пълнежът.
Заситени, четиримата тръгнаха да се прибират. Пробиха си път между хората, изпълнили уличките на китайския квартал, където се носеха всевъзможни аромати, а после на бегом взеха петте етажа до апартамента, оставайки без дъх. Карп си представяше какво ще завари вътре: Марлин, изтегната в гореща вана, няколко празни чаши и ухание на вино и листа от рози. Ще я прегърне, тя ще се вкопчи в него и ще поплаче. И преди го беше правил. Не беше любимата му ситуация във взаимоотношенията им, но добре я познаваше и приемаше.
Не завари обаче нищо подобно. Марлин гледаше телевизия и пиеше коняк по пижама от тежка коприна и мека на вид роба. Не помнеше да е виждал тези дрехи. Люси хвърли един поглед към майка си и се оттегли в своята стая. Близнаците се впуснаха в обичайното си състезание да й разказват новините от деня, но тя сприхаво изрази нетърпение и ясно даде да се разбере, че не желае да си играе в момента. Карп, схванал намека, насочи момчетата към стаята им, където — господ му беше свидетел — имаше достатъчно с какво да се забавляват поне десетилетие.
Преоблече се и се върна във всекидневната. Течеше реклама за кола и Марлин я гледаше така съсредоточено, сжаш й разкриваха тайните на човешкото съществуване. Карп седна до нея. Известно време внимателно я изучаваше. Като се изключи, че отпиваше от коняка на равни интервали, можеше да мине за восъчна кукла.