Събитията от вчерашния ден постепенно започнаха да се наместват в пластовете на съзнанието й като лаконични съобщения от военна зона: Кулман, Уейн, Лу Озбърн, три хиляди долара, изхарчени за дрехи, кавгата с Бъч. Това си го спомняше най-неясно. Хвърляла ли беше нещо? Дали е вървяла по петите му из къщата с бутилка в ръка? Крещяла ли е? Изключено! Това явно е игра на паметта, за която толкова много се говори. Редно е да му се обади и да разбере какво е станало; да се извини, ако се налага. Или да го направи по-късно, след като почисти свинщината?
Облече бояджийски гащеризон и стара розова тениска, изтърка всичко, което се нуждаеше от търкане, а и някои неща, които не се нуждаеха — кухнята например, — и не забрави печката и хладилника. В сравнение с майка си и по-голямата си омъжена сестра Марлин се смяташе за мърла, но всъщност поддържаше доста чисто, а и съпругът й прибираше след себе си; да не говорим за дъщеря й, почти маниачка на тема чистота. Започна да жули с тел решетките в хладилника и така демонстрира откъде всъщност дъщеря й е наследила тези си черти. Към обяд приключи, но не изпита удовлетворение. Беше чисто, но все още нещо не я задоволяваше. Онзи диван например; мебелите в спалнята. Някои си бяха направо боклук, от времето, когато бе още неомъжена, а други — поне на десет години.
Изведнъж я обзе безпокойство. Трябваше да излезе. Разходи кучето, после се обади на службата за лимузини под наем. Какво да облече? Господи — няма дрехи. Затършува из дрешника. Олеле! Трябва да е била без мозък, за да излиза на обществени места с тези парцали. Да не би да живее в съборетина в китайския квартал? Тъпчеше дрехи в пластмасови торби за боклук, когато на вратата се позвъни. Кучето вдигна очаквателно глава и размаха раболепно опашка. Марлин не му обърна внимание и животното се върна в любимата си бърлога — под масата в кухнята. Тя навлече палтото си, грабна чантата и пое.
Шофьорът, нисък смугъл мъж, се казваше Пател. Изглеждаше доволен да я види. Отвори й вратата. Тя нареди на Пател да я откара до „Блумингдейл”.
— Значи днес ще ходим на пазар, така ли, мадам? — попита Пател.
— Да. На пазар. Трябват ми някои дреболии.
Марлин обикновено не си падаше по пазаруването. Разполагаше с малко време за покупки и изпитваше вътрешно презрение към жените, посвещаващи часове да избират всевъзможни вещи и после да коментират надълго и нашироко придобивките си. Марлин бе бедно момиче в гимназия, където учеха богати момичета. От позора я спасяваше задължителната училищна униформа, а след часовете го постигаше с предизвикателство: предпочиташе дрехи от италианския квартал — хем й придаваха вид на наперено същество, хем имаха качеството да са евтини. Завърши колеж през ера, когато всички ходеха с размъкнати панталони и разни парцали, а после отново откри нещо като униформа: делови костюм за през деня и евтини ретродрехи за останалото време. Марлин не се интересуваше от дрехи, или поне така си мислеше.
През годините все пак придоби навика, когато няма настроение, да си купува от време на време нещо лично за себе си; навик, очевидно така широко разпространен, колкото например мастурбирането. Обикновено бяха дребни неща: парфюм, грим, шалче, бельо. Нещо почти незабележимо като цяло. В „Блумингдейл” спря пред щанда за бельо. Предлагаха комплекти на „Ла перла”. Всъщност Марлин имаше такъв и вече бе изпитала смесеното чувство на удоволствие и вина за похарчените сто долара за чифт луксозни пликчета и сутиен. Опипа материята на изложените артикули, възхити им се. Бяха от копринен сатен във всевъзможни цветове: коралово, мораво, синьо, пастелни тонове. Някои бяха украсени с дантели в контрастиращ цвят. Избра един комплект, втори, не можа да реши кой й харесва повече. Този… Или онзи… А и този е хубав. Неволно се изхили. О, по дяволите, мина й през ума и купи по един комплект от всички цветове; общо десет чифта. Продавачката взе вълшебната й карта и я дари с поглед, какъвто Марлин не помнеше да е получавала.
После се разходи по етажа с бутиците на модните дизайнери. Хрумна й: „Мога да си купя каквото пожелая.” Абсолютно всичко! Провери новото си усещане, като взе костюм в слонова кост на „Елен Трейси” за седемстотин долара. Пасна й чудесно, но не подхождаше за никоя от светските й прояви в непосредствено бъдеще. После се спусна отново на първия етаж и похарчи двеста долара за червила, гримове и овлажнители на „Ланком”, макар в момента да чувстваше кожата си достатъчно влажна, всъщност я чувстваше направо лепкава от пот.