Вцепенението й се възвърна и тя се почувства значително по-добре. Съпроводена от Пател, натоварен с пакети до ушите, нахлу в апартамента и застана пред смаяното си семейство, леко залитайки. Кристалите по дрехите й проблясваха, а лекетата от мазнина и лепкава кока-кола лъщяха.
Карп я погледна и си помисли: коя си ти и какво си направила със съпругата ми?
11
Хористите към Ционистката баптистка църква, облечени в кървавочервени роби с бели якички, пееха „Доволен съм, че спасението е свободно”. Карп седеше на задна пейка, без ни най-малко да споделя доволството, а музиката едва ли го трогваше повече, отколкото би трогнала някоя от четирите колони, поддържащи покрива. Карп нямаше ухо за музика, нито вяра в каквото и да било освен в закона, а през добрите стари времена — и в любовта. През по-голямата част от живота си поставяше религиозните лидери редом с мошениците, които продаваха по телефона мочурливи места във Флорида. Това мнение се смекчаваше донякъде от дъщеря му. Обичаше я нежно, тя определено беше набожна, но не и глупачка, така че в религията, преценяваше той, все пак има нещо, макар и не лично за него. Дъщеря му твърдеше, че има ген за Бога — някои го притежавали, други — не. Съпругата му според Люси не го притежавала, макар да ходела редовно на черква; или поне навремето ходеше редовно.
Откакто съпругата му забогатя, Карп нямаше много вземане-даване с нея. През двадесетте години на връзката им Марлин бе правила неща, които определено го ядосваха: рискува живота си и живота на децата им; стреля по хора; заобикаля закона; нарушава закона; възползва се от слабите места на закона, като през цялото време се бе присмивала, но всичко бе отражение на особеното й чувство за справедливост. Разбираше го, макар да не го одобряваше. Но тази история с парите…
Дискретно погледна часовника си. За да го довлече тук, Макбрайт вероятно целеше нещо, но в такъв случай Карп усвои урока си още през първия половин час. Огледа богомолците. Всички бяха красиво облечени: мъжете в костюми, жените в ярки рокли, направени сякаш с повече плат от необходимото, а децата — в шарени дрехи, като великденски яйца. Тук на почит бяха шапките и шаловете — почти всички жени носеха шапка. Необлечени по този начин бяха единствено малцината туристи от Източна Европа и Япония, скупчени в края на балкона, откъдето наблюдаваха примитивната, но впечатляваща религиозна служба на американците. Времето течеше. Сега един хорист, подкрепян от органа и хора, бе навлязъл дълбоко в „Хвани ръката ми, скъпи Боже”. Карп въздъхна, размърда се на място и отново погледна часовника. Беше все същият стар, позлатен „Хамилтън” от студентските му години по право. Ролексът с диаманти, купен от Марлин, стоеше в чекмеджето. Такъв часовник би носил само търговец на наркотици или баща му. И Люси не носеше своя; Карп подозираше, че го е заложила, за да финансира някое благотворително начинание.
Хорът замлъкна. Свещеникът се надигна да застане зад подиума. В Ню Йорк много свещеници носеха титлата „преподобен”, но когато хората казваха „Преподобния” със специален тон, имаха предвид точно този: едър, с кафеникав тен, широко чело, изразени скули, мустаци и чуплива коса, с плътен гърлен басов глас. Проповедта му тази сутрин бе за младежите — афро-американските младежи по-специално. Тези младежи бяха го закъсали: съвсем млади момичета раждаха бебета, момчетата се занимаваха с наркотици, формираха банди, поддържаха връзка с гангстери, не работеха, нямаха религия. Защо се бе стигнало до това положение? Преподобният не отговори директно, но направи тежки намеци. Някои сили не желаели афроамериканците да напреднат в живота и тези сили, с методи, характерни за страхливците, пречели на чернокожите деца. Но, обяви той с мощен глас, ние можем да се борим срещу расизма. (Чуха се одобрителни възгласи.) Можем да се борим срещу предразсъдъците. (Отново одобрителни възгласи.) Но когато така наречените сили на реда и закона, представляващи привилегированите, започнат да убиват нашите деца, нещата стават различни. (Гневни възгласи, за да се изрази одобрението.) Той продължи с излагането на версия за смъртта на Дезмондо Рамси: Рамси невинно се приближил до богата бяла жена, тя го застреляла, както някога правели шерифите в Алабама, а сега властите се канят да я оневинят. Правилно ли е това? (Не, не!) Говори и за Бенсън, притиснат за престъпление, което не е извършил, но понеже разполагаха с убит богат евреин, им бе нужен чернокож младеж, когото да хвърлят на лъвовете. (Ядосани възгласи.) А има и бездомните, които избиват, както си спят — и всички жертви са или чернокожи, или от испански произход. Полицията твърдяла, че нямало никакви расистки настроения. Нямало ли? Няма човек, който да го повярва. (Смях. Възгласи: „Така е!”)