После, донякъде за изненада на Карп, преподобният подхвана историята за Киско Ломакс. Киско, каза той, е дете от квартала. Днес майка му е сред богомолците. Киско не бил ангел; имал досие. Бели мъже го били увлекли с наркотиците си. Откраднал и си изтърпял наказанието. Но имал съпруга и деца и се грижел за тях за разлика от мнозина други. Преобърнал живота си. А го застреляли като куче на магистралата; убил го бял полицай, когото дори не плеснали по ръцете за наказание. Това справедливост ли е? Твърдели, че се опитвал да смачка полицаите с колата и затова го застреляли. Застреляли го с десет куршума. Десет! В гърба!
Карп, който досега пропускаше проповедта край ушите си, изведнъж се заслуша с цялото си внимание. Докато преподобният изреждаше фактите за умрелия с прочутия си ироничен маниер, а богомолците го слушаха прехласнати, на Карп не му бе трудно да се досети кой е изнесъл информацията, защото нямаше начин да не е изтекла информация. Доколкото му бе известно, ограничен брой хора знаеха къде и колко са раните по Ломакс. Преднамерено не цитираха данните от аутопсията пред наказателния съд. Интересно; а още по-интересно — ако се замисли човек — бе описанието на конфликта Рамси-Маршак и подробностите около часовника. Още по-ограничен брой хора знаеха за часовника. Понеже самият той бе изнасял информация, сега му беше много по-интересно какви са колегите му доносници: дали са мижитурки като Фулър или добри момчета, които правят лоши неща по необходимост, както бе постъпил той. Поне се надяваше да е така.
Преподобният приключи проповедта, изпратена с бурни овации. Явно никой не изпитваше никакви съмнения колко ужасно е положението на афроамериканците. Стигаше се отново до линчуване на чернокожи деца, но това нямаше повече да се търпи и с помощта на Господ — всемирния съдия — справедливостта отново ще възтържествува.
И отново последва музика. Карп прибягна до езика на тялото, за да изрази отегчението си, и получи няколко съвсем не християнски погледа от околните. Службата приключи. Той застана до една от колоните и остави тълпите да се изнижат край него. Някой го докосна по лакътя. Извърна се и видя Луциус Макбрайт. Здрависаха се. Ръкостискането на Макбрайт беше яко. Карп си припомни, че на младини — освен всичко друго — този мъж е бил и боксьор, и претендент за Златната ръкавица или дори шампион — не помнеше точно.
— С кола ли си? — попита Макбрайт.
— Не. Дойдох с такси.
— В Харлем? Щастливец. Хайде, ще вземем моята кола и ще отидем да закусим.
Карп го последва и двамата излязоха от черквата. Макбрайт спря да побъбри с преподобния на прага. Представи Карп — официалното кимване към него не бе съпроводено с подаване на десница. Макбрайт, почти връстник на Карп, бе наддал няколко килограма от дните си на боксьор, но продължаваше да е впечатляващ мъж, десетина сантиметра по-нисък от Карп, но по-широкоплещест. Носеше кръгли очила без рамка, беше късо подстриган и с елегантно скроен тъмносин двуреден костюм. Цветът на кожата му напомняше кафе с две сметани, а очите му имаха странен цвят на лешник.
Макбрайт караше сребрист „Крайслер”. Качиха се и тръгнаха към „Сейнт Николас”. В този слънчев ден по синьото небе над жилищните сгради плуваха само няколко пухкави бели облачета. Слънчевата светлина на Господ над очукания Харлем.
— Хареса ли ти проповедта?
— Стори ми се вдъхновяваща — отвърна Карп. — Преподобният е чудесен оратор.
— Ще му предам мнението ти. Ще се зарадва.
— Освен вдъхновението останах впечатлен и от информацията. Спомена няколко неща, известни на твърде ограничен кръг.
— Преподобният има доста приятели — отвърна Макбрайт с тон, който подсказваше, че слага край на темата. Заговори за Колинс — и двамата се съгласиха, че е чудесен млад човек, — а през останалата част от пътя бъбриха за баскетбол и обсъдиха отборите, стигнали до финала.
Паркираха на Сто четиридесет и пета улица и стигнаха пеша до близкия голям ресторант. Вътре Карп забеляза конгресмен, университетски съветник и крупен търговец на наркотици; тримата обаче не седяха на една маса. В заведението несъмнено познаваха добре Макбрайт — на часа им намериха маса, но им отне известно време да стигнат до нея, понеже по пътя Макбрайт се спира няколко пъти да разговаря с разни посетители. Никой не обърна внимание на Карп, но това е и целта, помисли си той. Не се чувстваше така неловко, колкото вероятно Макбрайт смяташе, защото в годините на спортната си кариера бе прекарвал часове наред в среда, където беше единственият или почти единственият бял.