Седнаха. Келнерът донесе кафе и панерче със сладки кифлички. Макбрайт ги посочи:
— Не се пристрастявай към тях. Ако ги продаваха по улиците, хората щяха да забравят напълно за кокаина.
Взе си една. Карп последва примера му. Наистина се оказаха великолепни, както и кафето.
Дъвчейки, Макбрайт се облегна и направи жест с ръка.
— Хайде, ти пожела срещата.
Карп имаше чувството, че поема по въжен мост, каквито показват във филмите. Сега преценяваше тази среща като едно от най-лошите неща, хрумвали му някога. Мисълта неволно го разсмя и той призна терзанията си пред Макбрайт.
— Когато ме осени идеята за срещата, ми се струваше чудесна, но сега… Номерът е, че Джак Киган не подозира какво правя, а ако узнае, ще ме уволни, без да се поколебае. Ще го сметне за предателство.
— А не е ли? Или смяташ, че ще спечеля аз и сега ми се подмазваш?
— Очевидно не смяташ така, нито пък Колинс го възприема по този начин. Иначе нито един от двама ни не би склонил за срещата. Но ако ще си проверяваме взаимната искреност, по-добре да ядем кифлички и да си говорим за баскетбол. — За миг очите на двамата се срещнаха. Най-накрая Макбрайт се усмихна кисело. Карп продължи: — Четох речта ти пред Градската лига. Хареса ми. Според мен по принцип си прав, но си несправедлив към областния прокурор. При нас няма расизъм, доколкото виждам. Не е част от политиката ни.
— Да, по този пункт не сме единодушни. Какво точно искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че включването на въпросите за расизма в кампанията за областен прокурор не е добра идея. Дори да ти помогне да спечелиш изборите, пак не е правилно, защото после ще ти е трудно и дори невъзможно да ръководиш институцията. Властта на прокурора е по-различна от властта на кмета или губернатора. Ако включиш етническа политика в кампанията, ще предизвикаш реакцията на Джак, а мнозина ще са щастливи да го подкрепят. Тогава ще се стигне до нещо наистина грозно, а аз не желая да го видя как се случва.
Макбрайт го гледаше невярващо, с развеселена усмивка на устните си.
— Съветваш ме как да провеждам предизборната си кампания?
— Прогнозирам какво ще стане.
Макбрайт се засмя.
— Не го вярвам. Никой не може да е толкова наивен.
— Аз съм. Чувствам се изцяло в небрано лозе стигне ли се до политика. Винаги предприемам грешен ход. Като хлапак, когато започвах работа в прокуратурата, там беше Фил Гарахи. Запознахме се лично по-късно. Беше вече стар, болен и не бе уверен дали иска да се кандидатира отново. По онова време шеф на отдел „Убийства” беше Киган. Очакваше да получи поста, ако Гарахи се откаже. Лично аз се заех да уговарям господин Гарахи да се кандидатира. Е, кандидатира се и спечели, но умря след седем месеца, а на негово място губернаторът назначи пълен задник. Това бе първият ми досег с изборната политика. Сега го правя за втори път. Исках да знаеш, че имам досие в тази насока.
Макбрайт, видимо искрено развеселен, се засмя.
— Добре, разбрах те. Ще си помисля.
Появи се келнерът. Макбрайт попита:
— Ще поръчаме ли нещо?
— Кафето и кифличките ми стигат — отвърна Карп. — Обикновено не закусвам.
— Аз пък закусвам. — Макбрайт си поръча пържола, яйца и овесени ядки. Келнерът се оттегли. — Е, това ли е темата на срещата?
— Не. Искам също да споделя, че имаме три случая, при които може да се говори за расизъм — Бенсън, Ломакс и Маршак. Според мен и трите са слабо аргументирани. Понеже аз се занимавам с тях, ще ги изчистя. Няма да обиждам интелигентността ти, като твърдя, че ако въпросните трима цветнокожи бяха солидни граждани, щяха да са го закъсали също толкова много или да са мъртви. Те не са солидни, имат някакви досиета, а Рамси е бил бездомник, пък знаем, че полицаите са мързеливи. Ако искаш да спорим защо чернокожите деца попадат в системата на правосъдието около девет пъти повече, отколкото белите деца, добре. Но не намесвай прокурора. Това не е нито първата, нито дори петата институция, където трябва да търсиш причините, и доказателството е, че в момента седя пред теб.
— А ти минаваш за голям расист.
— Точно така — голям расист съм. Всички в службата са дребни риби в сравнение с мен.
— Особено след като се отърваха от Хръкани.
— Роланд не бе особен расист, ако под расист разбираш човек, който причинява зло на друг, защото е с неподходящ цвят на кожата. Никога не съм го виждал да го прави, а сме работили заедно почти двадесет години. Признавам, голяма му е устата и когато имаше нещо гадно за казване — а се случваше често, — плещеше какво ли не. Разговарял съм с него за това поне милион пъти, но никога не стигна до съзнанието му.