— Е, бихме могли да седим тук и да си бъбрим за расизма, но защо да не отидем на последната страница? Защо да ти вярвам? Все пак ти си от вражеския лагер.
Карп въздъхна раздразнено.
— О, стига, Макбрайт. Знам, а и ти вероятно знаеш, че знам, как от първия ден младият Колинс ти донася за всичко в прокуратурата, а ти препредаваш информацията на преподобния, за да я огласи широко. Не би отрекъл тази истина, освен ако Колинс не си измисля разни неща, но се съмнявам. Що се отнася до предаността, аз не се присъединявам към никой лагер. Питай Колинс. Предан съм на Джак, доколкото няма да подведа доверието му или да споделя негови слабости пред теб или когото и да е друг, но първоначалната ми — единствената ми — преданост е към институцията и онова, което трябва да представлява тя, или поне моята представа за това. Нека кажем, че съм предан на добрите страни у Джак Киган, а не на другите.
Макбрайт поклати глава.
— Ама и теб си те бива, Карп. Не пиши тези неща, когато подаваш молба за постъпване на работа.
— Не ми е нужна работа — отвърна Карп кисело. — Имам богата съпруга.
Която в този момент се будеше от кошмар: високомерни, облечени в черно продавачки с ярко червило настояваха дъщеря й да не пипа дрехите от „Калвин Клайн” по централната пътека, защото не е платежоспособна, и отказваха да погледнат кредитните карти на Марлин. Всичко е наред, мамо, уверяваше я дъщерята от съня. За тези неща не може да се плати с истински пари.
Марлин седна в леглото, усети стомаха си свит и яростно разтърси глава. Оказа се грешка. Нещо в главата й се бе откачило и сега подскачаше и причиняваше трайни увреждания, или поне имаше такова чувство.
Това е краят, реши тя; никога вече никакво пиене. Концентратът е всепризната отрова. Никога вече. Отсега нататък единствено вино. Стана, извърши ритуалите в банята, завлече се в кухнята с великолепната си роба, сега вече малко поизмачкана и с лекета, понеже почти не я сваляше от гърба си. Дебелото издание на неделния „Таймс” лежеше на масата. Вестникът й помогна да стигне до извода — след известно време, — че е неделя и е пропуснала да отиде на черква. Намираше се сама вкъщи. Оттук произтече следващото й умозаключение: дъщеря й е облякла и нахранила момчетата, преди да ги отведе в „Свети Патрик”, демонстрирайки по този начин за пореден път морално превъзходство пред майка си. Вероятно са отишли пеша.
И съпругът й не си беше вкъщи. Кучето обаче беше и сега влезе, размаха опашка с подчертано скръбно изражение, положи едрата си глава върху коляното и — хоп! — още едно леке върху робата й от стеклата си слюнка. Потупа го разсеяно и изпитвайки известно угризение за поредното си пристрастяване, си направи двойно еспресо и прегори няколко филийки до въгленчета. Кафето и въгленът ще абсорбират отровите, прецени тя, но глътна и четири аспирина за всеки случай. Седна отново и зачака световъртежът да премине. Кучето обиколи три пъти кухнята, стовари се в краката й и въздъхна.
— Нямам бели петна в паметта — подхвана тя към кучето. — Честна дума, Суитс, спомням си всичко от снощи. Ходихме на опера. Купила съм билети за целия сезон, защото си бях обещала, че ако забогатея, ще го направя. И така стана. Взех и Бъч — купих му четири билета за стадиона на „Янките”. Намирам го за честно. Той се държа — помня — някак странно, дистанцирано. Бях с коженото палто и копринената рокля с пайетите и ръкавите от „Молинари”. Гледахме „Турандот” — това добре го помня. С Касола, Ларин и Фритоли. Бъч заспа, а при мен дойде някаква жена в антракта… Бики? Бути? Виж, нейното име не помня. Признах си, че не си я спомням от лекцията ми „Коалиция срещу насилието”, която изнесох веднъж. Отговаряше на истината, но тя все пак ни покани на парти някъде в Ийст енд, на Седемдесет и някоя улица, и отидохме…
Млъкна. Кучето отново въздъхна.
— Чакай, чакай, Суитс — подхвана тя наново. — Отидохме на събирането в онази голяма къща. Имаше, естествено, бар и аз пих шампанско. Беше добре, защото с шампанско не можеш твърде да се напиеш. В края на краищата е вино. Но по-късно… Ходихме някъде другаде… Някакъв локал. Там пих ликьор. То е по-скоро десерт, а не истински алкохол… Не, не ме изхвърлиха, задето лиснах питие…
В съзнанието й се мярна някакъв образ: гледа нагоре, върховете на жилищните сгради се въртят пред очите й, а небето е белезникаво — такова е то нощем в града, ако лежиш на земята и гледаш нагоре… Палтото!