Скочи, изтича в спалнята и отвори вратата на дрешника. Палтото висеше вътре, а на гърба му ясно се виждаше мазно петно от улична мръсотия. Ужасно, помисли си тя, но не кой знае колко разтревожена. Не съжаляваше особено. По някаква причина не се чувстваше привързана към тази скъпа дреха. Всъщност напоследък не се чувстваше особено привързана към нищо. Сви рамене, затвори вратата на дрешника и се върна да си изпие кафето. По-точно особено й се пиеше ирландско кафе с много бита сметана. Направи нова кана и разби доста сметана. Междувременно се позагледа, за да се възхити на чистотата и реда в хладилника си. Сега за храната и други такива неща се грижеше един дребен човечец, а редица други мъже и жени се грижеха за останалото: чистенето, децата, кучето, пренасянето на предмети напред-назад. Госпожа Липопо от банката познаваше хора — или поне познаваше такива, които познават безброй други, — които превръщаха живота в града в удоволствие и го правеха лесен за онези с достатъчно пари. Преди Марлин не бе от тях, но сега вече се намираха дори хора да пазаруват вместо теб, ако разполагаш със средства, но си лишен от вкус. Марлин обаче не прибягваше до услугите им, защото вече й харесваше да пазарува; всъщност направо го обожаваше. Занимаваше се предимно с това, но все някога щеше да се наложи да се върне в службата. Не и преди да си почине както трябва обаче. Нали всички твърдят, че й се полага? Наля си ирландското кафе в голяма керамична чаша. Малката чашка, както го поднасят в ресторантите, не й вършеше работа: едва усетиш вкуса, и вече си я пресушил. Напълни чашата до половина с кафе, наля щедpa доза уиски и сложи отгоре битата сметана. Настърга и малко шоколад. Върховно!
Второто ирландско кафе се оказа не по-малко вкусно. Изпи го седнала пред телевизора, наслаждавайки се на букета аромати: ирландско уиски, кафе и сметана. Пробяга през програмите на кабелната телевизия и се спря на „Стилът на живот на богатите и известните”. Погледа известно време. Забавляваше я мисълта, че в момента и тя е от богатите и известните. Можеше да има някоя от тези къщи. Щеше да й отнеме доста време да я напълни с изкуство и мебели, а когато приключи, ще започне отначало. Ето — и жената, за която предаваха, очевидно обичаше да постъпва така. Напоследък за нея стана изключително важно да си уплътнява времето. Странно, защото почти не се помнеше някога да е разполагала с достатъчно време. Марлин гледаше жадно, а на първата рекламна пауза си направи още едно ирландско кафе. Този път спести сметаната. Сметаната води до артрит. Изгледа някакво телевизионно състезание и превключи на канала за пазаруване. През цялото време си пийваше ирландско кафе. Впрочем, ако беше честна, трябваше да признае, че вече нямаше нужда от кафе. Защо да си разбива нервите? Наля си само уиски. Животът е хубав, мина й през ума, и става все по-прекрасен. Извика кучето. То облиза разлятото по пода, а после — и лицето й.
— Е, ти поне все още ме обичаш — изгука тя. — Нали? Да, да — обичаш ме. А не като разни хора.
Междувременно дълбоко под мястото, където сега живееше тази Нова Марлин — в едно от онези дълбоки влажни мазета, каквито има и в най-подредените умове, — седеше Истинската Марлин и плачеше. Знаеше, че заслужава това наказание и не се оплакваше. Заради нейната глупост, небрежност, гордост и арогантност умряха хора, страдаха хора. О, този неин кошмарен, болен копнеж към насилие. Дълго го избягва, но накрая той я застигна. И не е нещо, което да се излекува с гореща вана, малко пиене и хубаво начукване. Трябва нещо много повече. Труповете в „Домиер”, бликащата кръв от гърдите на Уейн, финалният фонтан от кръв и мозък по стените и тавана, откъдето се посипаха като дъжд върху главата й. Преодолей го, настояваха хора, които не бяха там; дори Бъч не беше там. Лесно е да се каже преодолей го. Люси бе за малко там, но Господ говореше на Люси. Господ вече не говореше на Марлин, а тя по-скоро ще се остави дяволите да я вземат, но няма да моли. Сигурно е прокълната. Напоследък употребяваха термина посттравматичен шок — стерилно, медицински звучащо недомислие. Преживяла била шок! Глупости! Не е никакъв шок. Шок е да докоснеш нажежена жица — следват искри, болка и това е всичко. А не като сега — пълна ерозия на личността, затворена в капан. Ридаеше, защото й липсваха Бъч и децата, смелите момчета и момичета, които охраняват противно богатите, някогашният живот и неговите малки удоволствия от проявяваната скромност, а и действието, забързаността и дивашката наслада да видиш как лошите момчета си получават своето. На някакво ниво продължаваше да се надява на освобождение, очакваше да дойде принцът да я освободи от тъмницата. Но в момента самата тя не бе в състояние да предприеме нищо.