— Защо правиш така? — попита Грал.
— Как?
— При излизане от врата винаги спираш за малко. Когато съм зад теб, както бях сега, трябва да внимавам да не се блъсна в теб.
Въпросната врата представляваше вход към магазин на Десета улица, собственост на братята Сантомас от Доминиканската република. Продаваха всичко, каквото имаше и из малките магазини в квартала: бакалски стоки с надути цени, съмнителни плодове, бира, сладки вина, лотарийни билети. Но тук можеше да си купиш и най-различни непозволени лекарства с изключение на хероин. Братята Сантомас — почтени момчета — спираха дотук, макар с радост да ти продаваха всевъзможни стимуланти освен екстази и ЛСД. Смятаха се за услужливи фармацевти, но си спестяваха досадната бумащина. Люси и Грал не дойдоха да пазаруват, а да разпитат за Тенекето — редовен клиент, който си набавяше оттук необходимото за „коктейлите” му. Момчетата не знаеха нищо; не го били виждали от няколко седмици и изразиха безпокойство.
Вече на няколко крачки от вратата Люси отговори:
— По навик. Тран ме научи. — Засмя се нервно. — Да проверя дали на улицата не дебнат снайперисти, да не би някой да се готви да ме следи. Аз съм впечатлително дете.
— Онзи тип от Виетконг, за когото непрекъснато ми разказваш ли?
— Бивш от Виетконг. От Юга е. Двадесет години се борил срещу французите и нас, а когато войната свършила, комунистите го хвърлили в затвора и го измъчвали. Дълго време ми беше най-добрият приятел. Имам предвид сред възрастните.
— Господи, трябва ли да те ревнувам?
Тя се изчерви.
— Ти възрастен ли си?
Зададе въпроса привидно небрежно, но той го прие насериозно.
— Не съм сигурен. Според мен в някои от религиозните хора има нещо детинско. Извисяване на духа, което срещаш само при много щастливи и расли в безопасност деца. Понякога го виждаш изписано по лицата на стари монаси или монахини. Необезобразени от бръчки лица, които сияят. Виждала ли си го? — Тя се съгласи. — Смятам, че съм такъв тип. Впрочем при мен може да е и повърхностно. Не както е при теб.
— А аз какъв тип съм?
— Страдалчески. — Погледна я и се ухили. — Горкото момиченце. Напоследък като че ли страдаш повече от обикновено.
— О, всичко ми е наред — понечи да възрази тя и се засмя, но в смеха й се долови истерична нотка. — Животът ми сякаш се разпада, това е всичко. На път са да ме изхвърлят от училище, а на мен не ми пука. Майка ми… Днес се върнах с близнаците от черква, а мама лежеше на дивана в класическата поза: бутилка алкохол в ръка, до нея — повърнато. Успях да я поразбудя, а тя реши, че й се ходи на пазар. Искала да ни купи разни неща. Едва я убедих да не поръчва лимузината. Иначе пак щеше да се отправи със залитащи стъпки към нея. Тя ми се развика. Е, няма особено значение, защото напоследък постоянно ми вика за нещо. Намерих начин да я натикам в леглото и я наглеждах, докато баща ми се прибра.
— Да, пияниците са сред най-лошите. И майка ми беше такава.
— Тя не е пияница — сряза го Люси и въздъхна. — Поне не мисля, че е. Не беше такава, искам да кажа. Да, да. Близките последни се приспособявали. Нали така се твърди? Татко се преструва, че няма нищо нередно, но се вижда как се раздира вътрешно. А и се притеснява за нещо в службата. Нещо е загазил, но не съм наясно точно какво. Пък и аз не му помагам, съзнавам го. В момента обаче не се чувствам благосклонна. Ще ми се да избягам от всичко — от училището, от семейството, от църквата… И да се потопя в езиците…
И все в този дух Люси разкри много от тайните си. Пред никого не ги беше изричала. Изпитваше потребност да му се довери и го правеше съвсем съзнателно, не както преди да разговаря с пастора — несъзнателно. Вървяха бавно на юг по Десета към гара „Пен” и свърталищата на бездомниците там, с надеждата да срещнат някого, виждал наскоро Тенекето. Внезапно Люси си даде сметка, че е загубила публиката си. Засрами се. Отегчавам го, помисли си тя. О, господи, колко глупаво е да го занимавам с всичко това…
Той прекъсна угризенията й с възгласа:
— Ето го!
Дейвид посочи към другата страна на улицата и тя безпогрешно разпозна там Тенекето с нанизаните на връв консервени кутии, бледото лице на фона на черната пластмасова торбичка, която носеше на едното си рамо, дългия войнишки шинел, широката крачка. Вървеше на север по Десета улица, от другата страна на булеварда. И двамата застинаха като ловци, току-що съзрели сърна в оголена есенна гора. Но и той се държеше, сякаш е преследван дивеч: въртеше очи наляво-надясно и от време на време хвърляше поглед през рамо. Забеляза ги през оскъдното неделно движение. Обърна се и се затича в противоположната посока; тенекиите шумно потракваха. Грал тръгна да пресича улицата и се развика: