— Добре ли си, Дейвид? — попита тя.
Той се усмихна замечтано и отвърна:
— Добре съм. Пак ми отнеха възможността да се представя за мъченик.
Люси се извърна гневно да се скара с бялото ченге, но видя, че той я наблюдава втренчено.
— Ти си хлапето, което откри последната му жертва, нали? — попита той.
— Открих жертва, но дълбоко се съмнявам, че е негова.
— А, така ли? И на какво основание, ако смея да попитам?
— Познавам го. Странен е, но не е убиец.
— Нима? Значи имаш богат опит с убийци.
— Всъщност — да. Вероятно повече от вас.
Видя как по лицето на ченгето отново се изписва гняв, но бързо изчезна, подобно на облаче, което минава за миг пред слънцето. Той се усмихна уморено.
— Добре. Но за жалост не можем да приемем думите ти на доверие. Ако този тип наистина е невинен, най-добре да дойде да говори с нас и ако фактите и информацията му се окажат солидни, ще си тръгне по живо, по здраво. В момента обаче петдесет ченгета слухтят и търсят сериен убиец, а той е сред заподозрените. Има вероятност да пострада. Би било жалко, ако допуснем, че не той убива наляво-надясно с нож. И още: ако някой от вас пак го види, най-добре е да се обади по телефона на полицията. — Закани се с пръст. — Сериозно говоря. Междувременно истински съжалявам, дето ни се изпречихте на пътя на преследването. Време е да се погрижите за случайно нанесените ви рани. Да ви извикаме ли линейка?
— Не. Искам да си запиша имената ви и номерата на значките — отвърна Люси.
Малкото тъмно облаче отново премина през лицето му. После се ухили широко и я посъветва:
— Не си играй с късмета си, момиченце.
Без думичка повече двете ченгета влязоха в колата и потеглиха.
12
— Господи! — възкликна Карп. — Какво е станало?
Вечерта Люси се опита да се промъкне незабелязано вкъщи, но баща й я чакаше, за да обсъдят случилото се по-рано. Държеше я за раменете и внимателно оглеждаше лицето й. Макар че се изми внимателно в обществена тоалетна, по скулата и слепоочието ясно се виждаше червено-виолетовото натъртване, а и по брадичката имаше охлузвания.
— Нищо — отвърна Люси. — Спънах се и паднах.
— Моля ти се! Така изглежда човек, изкарал шест рунда на боксов ринг. Какво точно стана?
Настани я върху стол в кухнята, направи й чай и я изслуша внимателно.
— Май същите типове са сплашили Истинския Али. Белият тип… беше доста страшничък — завърши тя.
— Кули — промърмори Карп. — Другият е Неш.
— Откъде… А, да. Нали каза, че ще провериш.
— Не се налагаше. Отскоро ги държа под око.
— Така ли? Защо?
Известно време Карп наблюдава дъщеря си втренчено, премисляйки събитията, които тя му разказа в контекста на въпроса й. Не бе от хората, които говорят за служебните си работи вкъщи. Рядко ги обсъждаше дори със съпругата си — само ако тя имаше някаква периферна връзка. Но сега Марлин беше… някъде другаде. Люси обаче се бе замесила в този случай, а той не хранеше илюзии относно невинността, особено ставаше ли въпрос за кръв. Затова отвърна:
— Защото миналия месец Брандън Кули е убил Ломакс. Твърди, че забелязал Ломакс в крадена кола, преследвал го до магистралата „Хъдсън” и го застрелял, когато оня се опитал да се блъсне челно в колата му. Чернокожото ченге, което си видяла — Уили Неш — също е бил там. Той е шофирал. Колегите ми проследили делото в наказателния съд, но там не е отбелязано, че куршумите, убили Ломакс, са били изстреляни в гърба му. А аз пък открих друго — колата е обявена за открадната едва след като Ломакс е бил мъртъв.
Замълча и му стана приятно от бързата реакция на дъщеря му:
— Значи са преследвали Ломакс, а не открадната кола. Защо?
— Това е големият въпрос. И, изглежда, единствен аз искам да узная отговора.
Продължи и й разказа за уникалния статут на Брандън Кули в Полицейското управление на Ню Йорк.
— Значи са го пуснали, след като е застрелял онзи човек, а сега той търси масовия убиец, така ли?
— Пуснаха го, но — доколкото ми е известно — не е в екипа, сформиран да издирва масовия убиец. Проверката направиха хората на детектив Парадисо. Помниш ли го? Кули не е включен. Следователно…
— Следователно Тенекето му трябва за друго — заключи Люси. Сияещото й лице му напомни за някогашното изражение на майка й. От изпитаната болка чак очите го засмъдяха. — За какво ли го търси? — запита се тя на глас и сама си отговори: — Очевидно се занимава с нещо незаконно. Ломакс също е участвал, а Тенекето… — Спря и неволно свъси вежди. — Не, не става. Тенекето не се занимава с незаконни неща. Освен…
— Какво?
— Ами има една каручка — каручка-сергия. С нея обикаля града: събира консервени кутии и други неща от боклукчийските кофи в богатите квартали. Каквото намери, го продава на уличните търговци, но задържа металните кутии. Тях ги предава за рециклиране. Хората го познават — ония, дето скитосват; от улицата имам предвид. Не са лоши всъщност. Просто и те от време на време попадат на метални отпадъци…