— Или ги крадат.
— Сигурно може и така да се каже. На това ниво е доста трудно да се установи тънката граница между крадците и събирачите на боклуци. Той ги изкупуваше от тях, товареше ги на каручката и ги носеше за рециклиране. Това му беше бизнесът. Нищо чудно да е попаднал на нещо по-лошо от онова, с което обикновено търгуваше. Знам, че понякога се отбиваше на Втора и Дванадесета.
— Аха… — промърмори Карп. Не се изненада особено от детайлните знания на дъщеря му относно бизнеса на нощните крадци в града. — Що за човек е той?
— Тенекето ли? Умен е, но през повечето време го прикрива. Невинаги е бил уличник. Някога в живота — така говори, „някога в живота” — е бил доста заможен. Сигурно е имал дори семейство и е носил костюми. Май е бил някакъв инженер. Прави от нищо нещо. А после… Трудно ми е да кажа. Само един път се поразбъбри за предишния си живот. Беше болен и аз се грижех за него.
— Така ли? Кога?
Люси разбра, че е издала тайната си. Бързо измисли правдоподобна лъжа, но се отказа да прибегне до нея. Нямаше смисъл, особено сега, когато разговаряха така открито. Вирна глава и неволно се изчерви.
— Е, казах ви, че ще остана при приятелки, за да учим. Беше тази зима. В основни линии се разбра, че почти е полудял. Бил ядосан през цялото време, постоянно се карал в службата, захващал странни проекти. Накрая го уволнили. Жена му го вкарала в психиатрия. Там го натъпкали с наркотици и го изритали — нали напоследък е постоянна практика. Жена му поискала развод и той се озовал на улицата. Взима хапчета. Знаел достатъчно как да се лекува сам — така твърди. Продължава да е крайно раздразнителен, но умее да функционира. Искам да кажа — изкарва истински пари. Държи ги в пощенска кутия.
— На какво се гневи?
— На какво се гневят хората? Лицемерие, несправедливост, глупост, начина, по който нещата не стават, лошите печелят през цялото време, беззаконие. Мнозина виждат тези неща, но не им обръщат внимание. Вместо това питат: „Какво дават по телевизията?”, или „Що не се напием?”, или „Да правим секс”. Някои обаче са по-различни и именно те полудяват. Не могат да се справят, не се обръщат към Бог и понеже няма къде да отидат, се озовават на улицата.
— Това ли е твоята теория за бездомниците?
— О, не. Повечето са луди или наркомани, или пияници — отвърна тя ведро. — Бог да ги благослови. Но някои — като Тенекето, Истинския Али, а може би и Дейвид — са търсачи. Тренират за светци или са пропаднали светци, ако мога така да се изразя.
— Тенекето ли е масовият убиец?
През лицето й премина сянка и тя се забави за миг, преди да отговори.
— Възможно е. Знам, че винаги носи нож. Веднъж го извадил на някакъв, дето искал да го ограби — това само съм го чувала. А прави и бомби-самоделки, капани и какво ли още не, за да си опази нещата. Така е на улицата Но не вярвам да е той. — Засмя се. — Всъщност изглежда прекалено подходящ, за да е той. По-вероятно е някой, когото никой не би заподозрял.
Отново видя сянка да пробягва по лицето й.
— Не се получава точно така в истинския живот обаче — посочи Карп. — В живота онзи, дето изглежда, че го е извършил, обикновено се оказва виновният. Според мен детектив Кули е преследвал Ломакс и го е убил заради нещо предишно, което твоето Тенеке знае. И за жалост Тенекето е сред най-вероятните заподозрени в момента. Следователно, ако Кули го намери, положително ще го убие и най-многото да му дадат още един медал.
— В случай че убийствата секнат.
— Да, но за Тенекето вече ще е прекалено късно. Ще ми се някой да успее да поговори с него, да го придума да се появи.
— Работим по въпроса — увери го Люси. — Той няма доверие на ченгетата.
— Че кой има? А и поради тези проклети предстоящи избори проблемът се задълбочава. Джак направо е откачил: не дразнете полицията, не дразнете евреите, не дразнете демократите от Уест сайд. Все едно сме в Италия или Гватемала.
Тя го потупа по ръката.
— Горкият татко. Нищо ли не можеш да направиш?
— Вече ме пита по въпроса. Намислил съм гаден план.
— О, не. Смятах, че единствен ти в семейството ни не кроиш гадни планове.
— Явно вече не съм такъв. Но остава Джанкарло. Доста е невинен, доколкото ми е известно.
— Затова ли ходиш такъв мрачен напоследък?
— Отчасти.
— А какво ще правим с мама?
Карп се изправи и отнесе чашите на мивката.