— Ще я наблюдаваме внимателно. Надявам се да излезе от сегашното си състояние. И преди се е справяла.
— Трябва да влезе в изтрезвително.
— Благодаря за лекарското мнение. Дай да се разберем: остави ме аз да се погрижа за майка ти, а ти се погрижи да останеш в училище. Този път май са те взели сериозно на мушката. Ако не вземеш изпитите, си загубена.
— Не ми опявай, татко! Знам го.
— Е, и?
— Ще се опитам — излъга тя.
— Не ми харесва — обяви Карп навъсен. — Не това исках. И какво се разбра за часовника?
Говореше на Мими Васкес и Гилбърт Мъроу. Мъроу изглеждаше смутен и леко засрамен. Васкес дори не прикриваше яда си — лицето й бе поруменяло и нацупено.
— Постоянно повтаряш за часовника, но той няма никаква връзка със случая „Маршак”. Всъщност няма случай „Маршак”, както току-що ти обясних. Разпитахме поне двадесетима познати на Рамси. Питахме ги за ножа. Отговорите: „Не знаем. Да, имаше нож.” Следват различни описания. После: „Да, този е, но ще ти струва двадесетачка.” Взимаше ли наркотици? „Да, през цялото време. Не, никога. Да, щом казваш, но ще ти струва нова двадесетачка.”
— Не е взимал наркотици — отсече Карп.
— Защото дъщеря ти твърди така, а? Пакстън — а той е приятел на жертвата в този случай — се кълне, че през цялото време е взимал наркотици, полудявал е и е ставал войнствен от тях. Смятам го за по-достоверен източник от дъщеря ти. Тя е склонна в голяма степен да прощава на такива типове. Много повече, отколкото аз, а и от съдебните заседатели. Няма да споменавам, че после ми отне поне час да махна вонята от косата си. Разговаряхме с маса хора — никой не го е виждал с часовника с изключение на тримата, които заявиха, че го е откраднал от тях, и попитаха дали ще си го получат обратно. Няма — повтарям — никаква известна връзка между Маршак и Рамси или Пакстън. Самият Пакстън се придържа към показанията си за ножа и нападението, все едно са част от ташаците му. И — да, има отпечатъци на Рамси по него. Равносметката? В задънена улица сме.
Без да отдава никакво внимание на тона и раздразнението й, Карп попита:
— Та какво — казахте — правила в сградата?
— Там е офисът на застрахователния й агент. Имала работа с него, а после възнамерявала да отиде до извънградската си къща. Затова била с колата. Съвсем невинно. Отишла с автомобила там, свършила си работата, върнала се в паркинга, той я нападнал с нож, а тя извадила пистолет, застреляла го, паникьосала се и побягнала. Край на историята. Обичайна градска трагедия.
— Или ни подвеждат да вярваме така.
Васкес удари с юмрук по облегалката на стола.
— Господи! Има факти, по дяволите! При тези факти не може да се повдигне никакво обвинение срещу нея. — Гласът й се бе извисил до крясък. Карп я гледаше втренчено, но мълчаливо. — Защо така си се вманиачил по този случай?
— Заради часовника.
— О, моля те, млъкни и престани с този часовник! На кого му пука как се е докопал до него?
— На мен ми пука, а аз съм шеф на отдела и няма да ми казваш да млъквам в собствения ми кабинет, госпожо Васкес.
Вторачиха се един в друг. Всъщност — никакво истинско състезание. В цялата сграда Карп имаше най-изпитателния поглед. Васкес сведе очи.
— Много съжалявам, господин Карп. Съжалявам, че не си доволен от работата ми.
Имаше вид на човек, готов да се разплаче. И Карп не се чувстваше особено удовлетворен. Отглеждаше Васкес почти от първия й работен ден, защото очакваше от нея да излезе добър прокурор, а и защото му напомняше за съпругата му през по-добрите й времена: красива, енергична, забавна, жилава жена от труден квартал на града. Но нещо друго допринасяше съществено за неговата неловкост: подозираше, че тя го харесва, и това му се нравеше. Всъщност, от години бе влюбена в него — безнадеждно и мълчаливо (нищо необичайно за определен кръг от жените-прокурори в службата). Всички се шегуваха с това увлечение — само Карп не знаеше цялата истина. И това правеше нещата още по-смешни. Карп се чувстваше огорчен и предаден: защо тя не го разбира? Васкес се чувстваше обидена: защо той я мъчи с тази лудост?
И тогава неизменно тактичният Мъроу наруши напрегнатото мълчание, зачитайки от малкия си бележник:
— Дамски „Ролекс” с хронометър, четиринадесет карата злато, с инкрустирани диаманти по циферблата, сериен номер нула едно седем осем пет нула девет две. Когато попада в наши ръце, е показвал един и шест. Часовникът е обявен за откраднат от търговски склад на летище „Кенеди” миналия август заедно с друга стока, предимно часовници, очила и парфюми. Ченгето, с което разговарях — лейтенант Робърт Магуайър, — има подозрения, че крадецът препродава нещата на кръга за пласиране на крадени вещи, ръководен от Августин Алберт Фирмо. Така или иначе не успели да повдигнат обвинение. Фирмо е взел всички известни предпазни мерки. — Мъроу вдигна очи от бележника. — Това помага ли ни?