Киган махна с ръка, сякаш се опитваше да разтърве двама спорещи.
— Ще поема този риск. И като говорим за неизяснени случаи, какво става с Маршак? Доколкото разбирам, там не можем да повдигнем никакво обвинение.
— Все още търсим улики.
— Какво има да ги търсите? — попита Киган. — Чист случай на самозащита, градска трагедия. Хайде да го придвижим. Предварителният съд да я оправдае и въпросът ще се разкара от главата ми.
Карп издаде някакъв звук — неизвестно дали съгласие, или точно обратното. Киган го погледна остро, но не настоя. Градска трагедия. И Васкес използва същите думи. Карп не вярваше особено в подобни съвпадения. Припомни си как Фулър говореше с езика на Катафалку в случая Кули — потвърждение, че Катафалку доносничи на Фулър. А сега областният прокурор използваше думи на Васкес.
Срещата приключи. Карп се върна в кабинета си. Чувстваше се по-самотен и по-изолиран от когато и да било през живота си. Очевидно възможностите на службата му бяха изчерпани, поне що се отнася до неговите потребности. Следователно бе време да премине към втория етап от плана си. Седеше зад бюрото и потропваше с молив по зъбите си, обмисляйки как да го осъществи. Телефонът иззвъня: Флин му напомняше за среща в „Свято сърце” след половин час. Карп се въздържа да не изръмжи, че помни. Все пак не отговаряше на истината. Добър, дори посветен баща, Карп нямаше особен опит с деца в беда. Това го тормозеше и бе причина за готовността му да поеме цялата отговорност. През 40-те и 50-те години той бе образцово дете, пишеше си домашните, изпълняваше указанията на учителите и треньорите, никога и с нищо не причиняваше безпокойство на родителите си, или поне така си въобразяваше.
Срещата му бе с директорката на училището Катрин Роял, истинска монахиня, за да обсъдят бъдещето на дъщеря му в учебното заведение. И Марлин трябваше да присъства на срещата, а това го безпокоеше повече, отколкото, че ще обсъжда дъщеря си с монахиня — нещо само по себе си притеснително. На път за Деветдесет и първа и Пето той успокои ума си — въобще отказа да разсъждава по проблема. Захвана се да прави списъци какво му предстои да свърши, за да измъкне няколкото златни нишки истина от големия възел политически лъжи, в който Киган и Фулър бяха превърнали прокуратурата. Заслужаваше си да го направи, мислеше си той. А и ако не го обмисли и се съсредоточи върху обстановката в семейството му, въобще няма да е в състояние да функционира.
Люси чакаше в коридора пред директорския кабинет. Беше междучасие и коридорът гъмжеше от оживени момичета: едни със спортни екипи, други в красиви рокли, готови за танци. На никое от свежите млади лица не виждаше отчаяние, подобно на изписаното върху лицето на Люси.
— Какво става, хлапе?
Свиване на рамене й:
— Върнаха резултатите от изпитите.
— Първо ми кажи лошите оценки.
— Само такива са. Издънила съм се по всички предмети.
— Всички? И по френски ли? Френски? А по английски?
— По всичко. Бягах от часовете. Не предадох задължителните теми. — Погледна по коридора. — Мама няма да дойде, така ли? — попита тя с надежда.
— Ще пристигне от къщи. — Погледна часовника си. — Хайде да свършваме с тази работа.
Катрин Роял, едра жена със сияещо лице, обрамчено с къси сиви коси, гледаше зад големите изпъкнали стъкла на очилата със загрижени, но добродушни сини очи. Седнаха и директорката зачете от досието на Люси. „Свято сърце”, обясни тя, не е за всички. Царяла строга академична атмосфера и макар да се поощрявала доброволната работа за църквата — в което отношение Люси била образцова, — все пак се изисквали положителни резултати и в други сфери, а Люси не се била справила с тях през текущия срок. Имало известни възможности; училището не се отказвало лесно. Стресът влияел различно на хората и понякога именно най-надарените ученици не се справяли. Карп слушаше и кимаше. И той споделяше същото мнение. Засега не обмисляли изключване. Но вероятно една пауза, частно обучение…
В този момент вратата се отвори и влезе Марлин; залиташе. Още от прага миришеше на алкохол. Дългото й палто от гладка кожа над ефирна пола, обшита с камъчета и пайети, бе закопчано накриво. С несигурни стъпки се придвижи напред, стовари се върху стол и постави чантата си от крокодилска кожа върху бюрото на директорката.
Последва кратко, шокирано мълчание. Сестра Роял придоби строго изражение, измърмори нещо за поздрав и започна да повтаря току-що казаното на Карп. Едва започна обаче, и Марлин я прекъсна:
— Хайде, сестро, да пристъпим към бизнеса. Нека си го кажем направо: това тук, дето го въртите, е бизнес, нали? Вие сте в бизнеса, аз съм в бизнеса, така че да говорим делово. Аз самата съм посещавала това училище, нали? Имах стипендия, носех си униформата. Тогава тук преподаваха сестри, а не като сега. „Да, сестро”, „Не, сестро” и други подобни. Ходехме на черква и в параклиса. Това, дето искам да ви кажа, е, че искаме хлапето да остане в училището. Иначе какво ще прави по цял ден? Ще виси с отрепките ли? Да, вярно, и аз висях при отрепките, но тогава те бяха по-различни, а и тя не е дорасла за обществото, а е важно да си дорасъл за обществото… Тя, разбира се, не стреля по хората, но — не ме разбирайте погрешно — и аз не се научих на това тук. Произхожда от добро семейство. Да, от добро семейство. Аз съм й майка, така че знам. Искам да кажа — вие не сте майка, нали така? Ние искаме… Назовете цената си. Имам много пари. Когато парите говорят, всичко друго може да върви по дяволите.