— Не знам. И още нещо — според Банкс Донъли изобщо не е анализирал писмото.
— Мисли, че го е излъгал? — вдигна вежди Ема.
— Да. Банкс е на мнение, че времето за анализ е било крайно недостатъчно, особено ако се вземат ДНК проби и се прибегне до разпит на персонала. А когато го казах на Махоуни, той моментално наостри големите си уши.
— От това, което съм чувала за Донъли, стигам до извода, че всичко е възможно — промърмори Ема и прокара пръсти през късата си коса. — Я ми кажи нещо друго, Джоузеф. В онова писмо се казва, че вътрешният кръг бил „компрометиран“, каквото и да означава това. Но как точно биха компрометирали сигурността на президента четиримата агенти, които са го охранявали онази сутрин?
— Добър въпрос, Ема — кимна Демарко. — За съжаление не мога да отговоря. След началото на стрелбата те са го защитили по абсолютно категоричен начин, докато датата и целта на излета съвсем не са били държавна тайна. А ако ФБР бе открило сериозни пропуски в охранителните процедури, това вече щеше да е на първите страници. До този момент никой не е обвинил Сикрет Сървис в неправомерни действия, отклонение от служебните задължения или каквото и да е. Все още.
Ема протегна ръка към чантичката си.
— Добре, Джо. Всичко това е много интересно, но вече ти споменах, че ме чака една красива приятелка. Има ли друго?
— Има. Какво ще кажеш, ако твоите приятелчета направят една дискретна проверка на Матис? Да видят дали се е познавал с Харолд Едуардс, да хвърлят поглед на биографията и финансовото му състояние. Ей такива неща.
— Той е агент на тайните служби, сладур. Съмнявам се, че личните му данни ще разкрият нещо.
— Все пак трябва да надникнем в тях.
— Ние?
— Господи! — отчаяно проплака Демарко. — Защо Махоуни ме товари с подобни задачи? Ако наистина иска да навреди на Донъли, защо просто не подхвърли цялата тази гадост на „Поуст“?
— Според мен председателят играе една по-сложна игра, скъпи. С дългосрочни цели. Той изобщо не вярва, че Матис или някой друг от Сикрет Сървис има нещо общо с покушението. Но се надява да е така. И ако надеждите му се сбъднат, той няма да дразни Донъли с някакви критики в пресата, а направо ще го унищожи.
— Проклетият Махоуни!
— Стига, Джо. Вместо да скимтиш, помисли къде могат да се намерят пресни ягоди.
7
Демарко се плъзна под огромната арка на Капитолия, без да вдигне глава. Наложи се да си пробива път между голяма група туристи, за да стигне до стълбището, водещо към кабинета му. Пред очите му се разкри гора от загорели вратове, благоговейно извити нагоре, към покрития с фрески таван. Туристите го дразнеха. И без това не беше в настроение заради абсурдното искане на Банкс. А с тези загорели типове по шорти май се сблъскваше абсолютно всеки ден.
Спусна се два етажа по-долу. Тук подът не беше покрит с мрамор, а с обикновен линолеум. По тавана нямаше фрески, а изолационни плочки, потъмнели от влага. На този етаж се трудеха сътрудниците на великите хора, обитаващи помещенията над главите им. Във въздуха се носеше монотонното потракване на принтери. Кабинетът на Демарко беше точно срещу залата с генераторите. От време на време правеха проби на мощните дизели, чийто басов грохот неизменно го стряскаше. По-нататък по коридора беше стаята на обслужващия персонал, отговарящ за поддръжката на техниката и чистотата в Капитолия. Ако се вземат предвид някои от задълженията на Демарко, това съседство изглеждаше съвсем уместно.
Върху матираното стъкло на вратата беше изписано АДВОКАТСКИ УСЛУГИ, КОНТАКТИ С ДЕПУТАТИ, ДЖ. ДЕМАРКО. Позлатата на буквите бе доста избеляла, а титлата беше измислена от Махоуни и, разбира се, не означаваше абсолютно нищо. Демарко влезе, свали сакото и разхлаби вратовръзката си, след което погледна градусите на термостата, за да се увери, че е на минимум. Проверката на термостата беше всекидневен ритуал, предназначен за доброто му самочувствие. Иначе отдавна знаеше, че накъдето и да върти малкото назъбено колелце, температурата в канцеларията оставаше без промяна. Разбира се, би могъл да се оплаче на съседите си от техническата служба, но те едва ли щяха да му обърнат внимание. Кого будалка тоя? — вероятно щяха да се запитат мъжагите в онази стая. Списъкът с приоритетите никога нямаше да включи канцеларията на чиновник, намираща се в подземната част на огромната сграда.
В кабинета му клечеше древно дървено бюро от ерата на Картър. Пред него имаше стол за редките посетители, който се различаваше по конструкция от този, на който седеше Демарко. Обзавеждането се изчерпваше с метален шкаф за документи до стената, който съдържаше само телефонния указател и бутилка „Хенеси“ за спешни случаи. Демарко не обичаше архивите — особено онези, които биха му докарали някоя призовка. Върху бюрото стърчеше настолна лампа, имитация на „Тифани“, която бе напълно излишна, тъй като ярката флуоресцентна тръба на тавана предлагаше остра, но напълно достатъчна светлина. Подът от черно-бели плочки беше покрит с малък ориенталски килим, в който преобладаваха кафявото и зеленото. На стената срещу бюрото висяха танцуващите балерини на Дега, разбира се, репродукция. Всичко това — фалшивата „Тифани“, килимчето и балерините — беше доставено от бившата му съпруга, направила безуспешен опит „да затопли местенцето“. Демарко отдавна беше разбрал, че само магьосник би могъл да вдъхне топлина на проклетата канцелария.