Без да дава вид, че го е забелязала, Алис направи знак на мистър Уилям, който предпазливо се приближи. По принцип мистър Уилям беше общителен човек, който обичаше и уважаваше клиентите си. Но Алис беше едно от редките изключения.
— „Блек Джек“ с лед и сламка! — разпореди се тя. — И по-бързичко!
— Да, госпожо — покорно се поклони мистър Уилям. Беше невероятно, че един толкова висок и слаб човек като него изобщо е в състояние да се прегъне.
— Знаеш, че идвам, знаеш и какво пия! — просъска Алис, все още без да поглежда съседа си на бара. — Можеше да ми поръчаш!
— Знам и друго: ако обичайната ти доза закъснее дори с пет минути, черният ти дроб ще блокира! — не й остана длъжен Демарко.
— Я не се прави на умник!
Мистър Уилям постави чашата на бара пред нея и се оттегли с движенията на Майкъл Джексън, излязъл на редовната си лунна разходка.
— Хей, а ядките? — изрева след него Алис. — Онези малки нещица със златиста коричка?
— Веднага, госпожо — отвърна с ледена физиономия мистър Уилям. Но стъкления блясък в очите му предупреждаваше, че съвсем скоро в бара ще се извърши убийство.
Алис беше петдесетгодишна, с дълга изрусена коса, тежък грим и поне десет кила над нормата. Имаше съпруг, когото наричаше „онзи задник“, и син, удостоен с титлата „гадно копеленце“. Животът й се подчиняваше на една-единствена цел: едноръките бандити в Атлантик Сити — комарджийската Мека, която посещаваше всеки уикенд. Иначе работеше в Ей Ти & Ти.
Глътна наведнъж половината от съдържанието в чашата си, след което завря глава в бездънния чувал, играещ ролята на дамска чанта.
— Дръж — изръмжа тя и тръсна на бара пред Демарко пет-шест смачкани листа хартия. Това бяха разпечатките от телефонните разговори на Били Матис за последните три месеца.
Без съучастник в лицето на стрелеца Били не би могъл да има нищо общо с покушението. Разбира се, ако се приемеше, че изобщо е бил замесен. А когато някой има съучастник, той се нуждае и от връзка с него. Ерго, Демарко трябваше да знае с кого си е бъбрил Били през последните три месеца.
Разбира се, той си даваше сметка, че ако Били Рей е професионален убиец или агент на чужда държава, със сигурност ще използва по-сложни средства за комуникация от телефона в кухнята си. Но един поглед в досието му беше достатъчен, за да е ясно, че той не е обучаван още от ранна възраст руски шпионин, когото са спуснали в парашут някъде в Джорджия със задачата да спечели доверието на американския елит.
— Да знаеш, че хич не беше лесно да докопам тези разпечатки — промърмори Алис, хвърли шепа фъстъци в устата си и изрева по посока на мистър Уилям: — Ей, кокил, я налей още едно!
— Кого будалкаш, Алис? — вдигна глава Демарко. — Достатъчно ти е било да натиснеш три клавиша на компютъра си!
— Откъде знаеш? — втренчи се в него изрусената фурия. — Да не би да си колега в телефонната компания? Както и да е. Трябва да ти кажа, че тоя месец малко съм го закъсала.
Всеки месец го беше малко закъсала. Демарко имаше сериозни основания да подозира, че коленете й все още не са влезли в съприкосновение с бухалките на лихварите единствено благодарение на сумите, с които я спонсорираше всеки месец.
Разгърна разпечатките и я остави да направи кратък анализ на икономическото състояние на страната, което оказвало негативно влияние и върху личните й финанси. Компютърът на Алис беше отбелязал имената и адресите на хора и фирми, с които Били Рей бе разговарял от домашния си телефон или с помощта на личната си фонокарта. Щеше да помоли Ема да ги провери един по един, но в момента не виждаше нищо подозрително. Като например някоя фирма, предлагаща снайпери или електронни мерници за тях. Но най-важното беше, че нямаше никакви разговори с покойния Харолд Едуардс.
Направи му впечатление само един факт — през юни, в рамките на две седмици, Били беше звънял двайсетина пъти на абоната Джилиан Матис. От служебното му досие беше известно, че Джилиан Матис е майка му. Прегледа сметките за предишните месеци и установи, че там са отбелязани едва четири такива разговора. Серията започваше две седмици, след като Били бе включен в личната охрана на президента. Разбира се, това явление можеше да се обясни по най-различни начини. Например че майка му се е разболяла и Били е проверявал състоянието й. Или че е планирал да я посети и е уточнявал програмата си. А може би просто бе любимото синче на мама.
— Е? — изръмжа Алис.
— Какво „е“? — вдигна глава Демарко. Не беше чул нито думичка от петминутната й тирада.