— Дойде у дома ти?
— Аха.
— Добре, идвай — каза след известно колебание Ема.
Гласът й прозвуча странно, сякаш беше разтревожена.
Състояние, което до този момент изглеждаше абсолютно непознато за нея.
Отвори му самата тя. Беше по джинси и бяла тениска, над която се поклащаше синя, изцапана с боя престилка. Не беше подозирал, че тази жена рисува, но очевидно това беше една от поредните изненади, които му поднасяше. Въведе го в хол, достоен за корицата на „Красив дом“, отвори барчето и сипа уиски в две широки чаши. Глътна своето наведнъж и отново си наля.
После, още преди Демарко да отвори уста, в хола се появи млада жена, която страшно много приличаше на Ема. Беше висока колкото нея, имаше нейните нос и брадичка. Разликата се състоеше в тъмната коса и кафявите очи. В погледа, който му отправи, имаше загриженост.
— Джули, запознай се с Джо Демарко, мой приятел.
Ема беше необичайно кротка, изоставила типичната си язвителност. Явно тази вечер беше решила да се държи прилично.
Младата жена му кимна леко, обърна се към Ема и обяви:
— Уморена съм, вероятно от полета. Мисля да си легна.
Уморена съм, мамо, допълни наум Демарко. Беше абсолютно убеден, че момичето е дъщеря на Ема.
— Хубаво, скъпа. Утре сутринта ще довършим.
Това също му прозвуча майчински. Представата за Ема в ролята на майка му се струваше по-странна дори от представата за змии, които се гушкат.
— Всичко ли е наред, Ема? — попита той, след като Джули напусна стаята.
Ема само поклати глава.
— Казвай сега каква е тая работа с посещението на Донъли.
Демарко й предаде накратко почти едностранния си разговор с шефа на Сикрет Сървис.
— И аз знам за баща ти — каза Ема.
Демарко кимна, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.
— Може и да ти прозвучи странно, но той не беше лош човек.
Ема не отговори, но в очите й за миг проблесна смайване.
— Знам какво си мислиш — въздъхна Демарко. — Един убиец не може да е добър човек. Но от моята гледна точка си беше съвсем истински баща. Никакво перчене, никакви надувки като разни други мафиоти. Когато… хм… не беше на работа, ние вечеряхме заедно като всяко нормално семейство, разговаряхме предимно за мен — единственото му дете. Как я карам в училището и спорта, защо не нося по-добри оценки. Такива неща. Той се отнасяше добре с мама, с мен също. Почти не пропускахме съботните мачове на „Янките“, а в неделя винаги правеше закуската — палачинки с кренвирши.
Замълча, сякаш за да си спомни баща си, седнал на трибуната на „Янки Стейдиъм“ с избеляла шапка на главата и незапалена пура в уста. Не се вживяваше прекалено, предпочитайки да гледа как синчето му се забавлява. След мача майка му вдигаше неизбежния скандал, защото е давал на детето да се тъпче с прекалено много боклуци. А баща му стоеше пред нея и мълчеше, безсилно отпуснал огромните си лапи, с които сякаш можеше да огъне и най-дебелото арматурно желязо. Мълчеше и я гледаше изпод нахлупената си шапка, а в очите му се четеше задоволство. Едно беше сигурно: майка му изобщо не се страхуваше от него.
— Докато не навърших петнайсет, изобщо нямах идея с какво се занимава — продължи той. — А когато го чух за пръв път, не повярвах. Просто не можех да си представя, че ще изкара някой нещастник в блатата край Джърси и ще му пусне куршум в тила.
— Говорили ли сте някога за работата му? — попита с необичайно мек глас Ема.
— Веднъж опитах, бях вече на шестнайсет. Зададох му невинен въпрос, от сорта на: „Вярно ли е, че работиш за мистър Талиаферо, татко?“ Той веднага разбра какво имам предвид, но предпочете да не отговаря. Рядко говореше за себе си.
— Това ми напомня за един мой познат — подкачи го Ема.
— Както и да е — отвърна с крива усмивка Демарко. — Баща ми промърмори нещо от сорта „човек не всякога може да избира живота си“, после заговори за друго. И толкоз. Никога повече не засегнахме тази тема.
— Семейни истории — промърмори Ема, вероятно имайки предвид и своя случай.
Демарко отпи глътка уиски, а мислите му все още бягаха назад, в миналото.
— Той ме убеди да постъпя в юридическия факултет. — На лицето му се появи бегла усмивка. — Според мен си въобразяваше, че ще изкарвам добри пари от защитата на колегите му.
— Значи затова Махоуни те нае веднага след като се дипломира — подхвърли Ема.