Демарко се засмя.
— Заради кръстницата ми — една приятелка на мама, която наричах леля Кони. В момента живее в Олбъни и работи в някакъв профсъюз, но на младини работеше във Вашингтон. Днес леля Кони едва си мъкне задника, има мустаци и лице на тъжен кон. Но навремето беше копие на София Лорен, абсолютна красавица.
— Мисля, че виждам накъде биеш — промърмори Ема.
— Бас държа, че е така. Но както и да е. Леля Кони има син, макар че никога не се е омъжвала. Преуспяващ човек, който работи в голяма банка. Поразително прилича на един мой познат — едър като мечка ирландец, въпреки че самата леля Кони е от италиански произход.
— Ясно — кимна Ема.
— Дипломирах се горе-долу по времето, когато убиха баща ми. Благодарение на мама, а със сигурност и на баща ми, нямах абсолютно никакви контакти с мафията. Никога не съм бил арестуван, да не говорим за повдигнати обвинения. И до днес досието ми е абсолютно чисто. Но заради баща ми не можех да си намеря работа дори като разносвач на призовки и съдебни книжа. Нито една юридическа фирма в Западното полукълбо не би наела синчето на Джино Демарко. В резултат мама се оплакала на кръстницата ми, а тя си поговорила с… ти знаеш с кого. Може би го е заплашила с кръвна проба за доказване на бащинството на един служител в голяма банка. Сама разбираш, че този човек — щастливо женен мъж и баща на три законни деца, няма как да не е отстъпил пред атаката на леля Кони и е намерил работа на нейния нещастен безработен кръщелник.
— Сиреч го е изнудила.
— Не знам, може би. Махоуни или се е чувствал задължен заради детето, или все още е бил достатъчно привързан към нея, за да ми помогне. Наистина не мога да кажа. Но нито той, нито леля Кони потвърдиха някога дори думичка от това, което ти казах. Един ден телефонът иззвъня и насреща се оказа председателят. Каза, че има работа за мен, и затвори. Ей така, изневиделица.
— Работа, която ще се наложи да напуснеш.
— И какво ще правя след това, Ема?
Този въпрос го бяха дискутирали неведнъж.
— О, за момента няма значение. По-важно е как ще реагира Махоуни на новината, че Донъли възнамерява да разкаже на медиите за баща ти.
— Не знам. Утре ще говоря с него. А сега ми разкажи за Донъли.
— О, Малкия Пат е голям чешит — неохотно отвърна Ема.
Според нейната информация Донъли работел в Сикрет Сървис цели четирийсет и една години, а през последните петнайсет бил директор. Репутацията му била близка до тази на легендарния Дж. Едгар Хувър. Управлявал службата с желязна ръка, по свои правила, наложени с царствена воля. И за него, по подобие на Хувър, се говорело, че използва служебното си положение, за да се рови в личния живот на гражданите.
— Опитали се да го изритат през осемдесет и първа, непосредствено след опита за покушение срещу Рейгън — продължи Ема. — По онова време бил заместник-директор и вече започнал да си показва рогата. Но Донъли се запънал и заплашил, че ако го уволнят, веднага ще изпее всичко на папараците. Номерът минал и ето че той надживя двата мандата на Рейгън. Но след инцидента на река Чатуга главата му отново е на дръвника.
— Кой я иска и защо? — вдигна вежди Демарко.
— Всички с по-дълъг стаж в оная къща, чието мазе обитаваш. Донъли е подло копеленце, което не се колебае да изнудва политиците, за да получи каквото иска.
— Но какво иска? Пари?
— Не. Доколкото ми е известно, той е доста богат. Иска власт. Над политиците и институциите. Иска да остане на поста си, докато умре.
— Но след като е богат, защо просто не се оттегли? — попита Демарко. Не можеше да си представи държавен чиновник да работи, след като е навършил годините за пенсия.
— Нали ти казах? Той си обича службата. Сикрет Сървис е неговата частна армия, а той се държи като диктатор на някоя бананова република. И като нищо ще запази поста си колкото желае, стига да е вярно това, което се говори за него.
— Как е спечелил парите си?
Ема озадачено се намръщи, после поклати глава.
— Не знам.
Изглеждаше дълбоко смаяна от този факт, но смайването й не продължи дълго. Стана, отиде до телефона и набра някакъв номер.
— Здрасти, Джордж, обажда се Ема. Благодаря, добре съм. Ти как си?
Двамата с Джордж, който и да беше той, побъбриха цели пет минути, преди тя да премине по същество. Попита го какво знае за финансовото състояние на Патрик Донъли, а после млъкна и започна да слуша, като от време на време подхвърляше по някое „аха, ясно“ или „о, така ли“. Преди да затвори, увери Джордж, че тези дни с удоволствие ще обядва с него.