— Страхотно, нали? — горчиво се усмихна Демарко. — И какво ще стане с мен, ако действително го направят?
Махоуни пренебрегна въпроса и запали остатъка от пурата си, забравена в пепелника. Издуха облак дим над главата си и се зае да го изучава. Заведението беше за непушачи, но никой от съседните маси не посмя да му направи забележка.
— Кажи ми какво става с тоя Матис — промърмори след известно време той.
Демарко прилежно взе да изрежда свършеното до този момент: започналата проверка на биографията и финансовото му състояние, подробности от разговора с Франк Енгълс в Мидълбърг. Председателят прояви подчертан интерес към информацията, според която Донъли лично бе назначил Матис в екипа за охрана на президента, но равнодушието му към всичко останало беше тотално.
— Някаква връзка между Матис и онзи Едуардс?
— Засега нищо, но очаквам информация от един човек на Ема.
Махоуни дръпна още веднъж от пурата си и бавно включи в действие макиавелианския си мозък.
— Донъли е разтревожен от нещо, при това здравата — процеди той. — Доказва го и глупавото му посещение в къщата ти, което си е отчаяна постъпка.
Ема беше направила абсолютно същото заключение.
Махоуни се усмихна и махна с ръка на някакъв служител в Белия дом, който мина покрай масата им. После промърмори едно „гадно педерастче“ и се извърна към Демарко.
— Притисни тоя агент, Джо. Забий нокти в муцуната му, както казват децата.
— Но как?
— Де да знам. Измисли нещо.
14
Под клепачите на Демарко сякаш се беше наместила някаква химическа субстанция — смес от равни части лепило и пясък. Имаше чувството, че в главата му действа една нищожна част от мозъчните клетки. Часът беше пет и половина сутринта. Намираше се в наетата от Ема кола — едно превозно средство, притежаващо всички качества, необходими за уважаващ себе си правоохранителен орган. Чакаха Матис да тръгне за работа. Затворил очи и облегнал глава на страничното стъкло, той горчиво си мислеше, че в този ужасно ранен час на крак могат да бъдат единствено свинари, кравари и разни други селски труженици.
Ема седеше зад кормилото, потънала в собствените си мисли. В поведението й пак липсваше обичайното насмешливо отношение към себеподобните. Това може би се дължеше на ранния час, но Демарко подозираше, че пръст в него имат проблемите около дъщеря й.
Беше изненадан, че Ема изобщо е тук. По принцип тя беше над такива дреболии като наблюдение и проследяване. На въпроса му защо не е изпратила Майк, тя поклати глава и отвърна:
— Ами защото Били ми стана интересен.
И това можеше да е самата истина. Тя действително му дължеше живота си, но Демарко дълбоко подозираше, че понякога му помага не от признателност, а просто от скука. Очевидно обичаше лова, макар че в случая неговият лов приличаше по-скоро на укротяване на палаво котенце, особено ако се сравнеше с нещата, които тази жена беше преживяла в миналото си. Съществуваше и факторът клюка. Задачите на Демарко често се оказваха гарнирани със сочни клюки за столичния елит — от онези, които представителите на този елит не желаеха да се появяват в жълтите рубрики. Ема изпитваше очевидна наслада от нещата, които й разказваше Демарко, но той подозираше, че част от тях достигат до бившите й работодатели — онези мрачни и вечно бдителни гноми във ВРУ. Причината за присъствието й в колата обаче беше друга. И тя се наричаше патриотизъм, а не любопитство или скука. Защото тук ставаше въпрос за опит за убийство на президента и въпреки че възприемаше себе си като най-големия циник на света, тя се чувстваше длъжна да попречи на евентуален втори опит, независимо дали той щеше бъде направен от Матис или от някой друг.
Демарко обаче се радваше, че е тук, независимо от мотивите й. Изглеждаше перфектна за тази роля. Тъмен костюм с панталон, бяла блуза с отворена яка и обувки, с които можеше както да тича, така и да се катери. Носеше и оръжие — един прекалено голям пистолет, който надничаше от кобура на колана й. От външния й вид се излъчваше решимост, деловитост и заплаха.
Пистолетът й му се стори малко излишен и той не пропусна да й го каже, на което тя отвърна спокойно:
— Свикнала съм да разполагам с огнева мощ, която е най-малко равна на тази на противника. Особено когато става въпрос за потенциален съучастник в убийство.