Той все още не възприемаше Били Матис като съучастник в каквото и да било, но ранното утро не беше най-подходящото време за спор с Ема. Можеше да го направи на салата. Или да го гръмне.
Демарко отвори едно око и погледна къщата на Били. Бяха паркирали точно срещу нея, без да се крият. На тръгване за работа той нямаше как да не види екипа от мъж и жена в колата, която си личеше, че е служебна, паркирана точно срещу входната врата. А ако случайно пропуснеше да го стори, тя щеше да го последва на такова близко разстояние, че, току-виж, се блъснала в задната му броня.
Демарко възнамеряваше да изпълни заповедта на председателя съвсем буквално и наистина да притисне агент Били Матис. Ако той нямаше какво да крие, най-вероятно щеше да ги попита какво, по дяволите, искат, а те от своя страна щяха да отвърнат, че се е объркал нещо, че са обикновена двойка, тръгнала на работа, и случайно са се оказали в неговата посока. План, по който, както обикновено се получаваше, нямаше яснота.
В шест и четвърт вратата насреща се отвори и на улицата се появи строен мъж, висок около метър и осемдесет, с късо подстригана руса коса. Беше преметнал през рамо сакото на син костюм, носеше разхлабена вратовръзка в същия цвят и бяла риза с къс ръкав. Беше със слънчеви очила. Веднага забеляза двойката в колата срещу входа и спря да ги огледа. В първия момент може би ги взе за журналисти, но веднага отхвърли тази възможност, тъй като журналистите биха се втурнали към него.
Матис остана на място в продължение на цяла минута, очевидно колебаейки се дали да не ги попита какво търсят тук. После се отказа, влезе в колата си и я изкара на заден ход от алеята. Преди да се отдалечи, очите му още веднъж пробягаха по лицата на Ема и Демарко, които нарочно гледаха право пред себе си.
По целия път между Анандейл и Вашингтон Ема се придържаше най-много на две коли разстояние зад него. А когато Били вкара колата си на служебния паркинг, тя паркира така, че той да ги види, преди да хлътне във входа на сградата. Той наистина го направи и в погледа му отново пролича колебание.
Ема го изчака да влезе и заповяда на Демарко да заеме позиция, от която можеше да наблюдава и двата изхода. Както и в предишните случаи на съвместна работа, тя категорично бе поела командването. Сега слезе от колата и се насочи към противоположния край на дългата постройка. През следващите три часа и половина пет пъти просиха от Демарко дребни монети, на два пъти му поискаха цигара и веднъж го помолиха за упътване. Беше му трудно да различи туристите от професионалните безделници.
Били се появи малко преди дванайсет. Изправи се на стълбището, огледа паркинга и моментално го съзря. Заби втренчен поглед в лицето му и това беше достатъчно за Демарко, който извади мобилния си телефон и набра Ема.
Били се спусна по стълбите и с бавна крачка тръгна по посока на мемориалния център. Демарко го последва, а Ема напусна наблюдателния си пост на ъгъла и се присъедини към него.
Били зави наляво по Конститюшън авеню, което минаваше успоредно на северната страна на мемориалния център, и със същата равномерна крачка се насочи към Капитолия. Обърна се само веднъж, видя двойката зад гърба си и продължи напред.
Демарко живееше в столицата вече десет години, но продължаваше да се възхищава като турист от панорамата на парка около мемориалния център. На тази поляна се бяха водили тежки сражения, беше се творила история. Теренът между Капитолия и мемориала на Линкълн — дълъг почти пет километра и широк осемстотин метра — от години беше място за протести. Тук се събираха противниците на войната, защитниците на гражданските права, недоволните от бездушието на управляващите. От двете му страни се издигаха величествените сгради на държавните учреждения, сред които се открояваха тези на института „Смитсониън“ — солидни гранитни бастиони на властта, изпълващи пространството между историческите и културните паметници. За жалост близостта на историята и изкуството оказваше слабо влияние върху управляващите и именно това беше причина за честите протести, които се организираха тук.
Били измина почти километър, преди да спре пред количката на уличен продавач, разположена на крачка от входа на Националната художествена галерия. Поръча си хотдог и докато чакаше, отново се обърна да хвърли поглед към преследвачите си.
Източното крило на Националната галерия беше дело на известния архитект И. М. Пей и изглеждаше някак не на място между далеч по-традиционните сгради наоколо. Стените му се събираха под невероятно остри ъгли — особено на южната фасада, която наподобяваше каменен кораб, плуващ сред бетона и асфалта на големия град.