От тавана на просторното преддверие висеше огромна подвижна конструкция, дело на Александър Колдър. Изработена от стомана и алуминий, боядисани в червено, синьо и черно, тя бе дълга около петдесет метра и тежеше почти тон. На земята със сигурност щеше да бъде неподвижна като наковалня, но увиснала във въздуха, конструкцията внушаваше чувство за свобода и изглеждаше родена за полети, потръпвайки и от най-лекото докосване на вятъра. В момента, в който Били Матис поемаше хотдога си от продавача, конструкцията леко се завъртя.
Ема зае позиция под близкото дърво и закова леденосините си очи в широкия гръб на агента. Царствено завъртане на главата й насочи Демарко към следващото дърво, намиращо се на десетина метра по-нататък. Очевидно беше решила да предложи на Били не толкова физическо, колкото психологическо обкръжение.
Агентът поля хотдога с горчица, хвърли опаковката му в близкото кошче за боклук и седна на пейката до него. Главата му бавно се извъртя по посока на Ема, а след това към Демарко. Зъбите му колебливо се забиха в сандвича и започнаха да дъвчат. Демарко гледаше как адамовата му ябълка заподскача. Явно човекът беше толкова изнервен, че трудно преглъщаше.
После Ема предприе нещо, което според Демарко беше колкото гениално, толкова и абсурдно. Приближи се до продавача, поиска една книжна кесия и се насочи към кошчето за боклук, в което Били бе хвърлил опаковката на хотдога. Бръкна вътре, хвана с два пръста восъчната хартия и внимателно я пусна в торбичката. През цялото време не отделяше очи от лицето на Били, сякаш държеше на всяка цена той да забележи действията й.
Агентът я дари с продължителен втренчен поглед, след което направи опит да продължи обяда си. Но на сантиметър от устата му сандвичът рязко промени посоката си и полетя към земята. Той скочи и решително тръгна към Ема, а Демарко побърза да застане редом с партньорката си.
— Защо ме следите? — изръмжа Били и ръцете му се свиха в доста заплашителни юмруци. Южняшкият акцент се долови съвсем ясно, а Демарко стигна до заключението, че при нормални обстоятелства гласът му е тих и любезен. Веднага долови и страха, който се криеше зад гневния изблик.
До този момент беше виждал Били само на снимки и на видеозапис, но тези неща нямаха много общо с него на живо. Наистина приличаше на Мики Мантъл, както беше отбелязал Майк, но тази прилика не беше само физическа. От Били се излъчваше онази типична невинност на момче от провинцията, която бе излъчвал в началото на кариерата си и Мантъл. Лицето, гласът и ясните сини очи свидетелстваха за всичко, което представлява: прост и честен човек, добър син и верен слуга на господарите си. Човек, който наистина е готов да защити с гърдите си политическата личност, която му е поверена за охрана.
— Вас питам, госпожо! — продължи Били. — Защо ме следите?
По неизвестни причини беше отгатнал, че главната е именно Ема — един факт, който допълнително раздразни Демарко.
А партньорката му, в съвсем нехарактерен стил, извърна глава да го погледне, сякаш очакваше да поеме ролята си. Демарко понечи да прибегне до предварително избраната тактика и да отхвърли идеята за следене с добре разиграна неубедителност, но после изведнъж се отказа.
Не разбра какво го накара да промени тактиката си. Много му се искаше това да е някакво гениално и чисто интуитивно прозрение, но си даваше сметка, че не е така. Думите, които изскочиха от устата му, бяха напълно неконтролирани от мозъка.
— Ти си агентът, попаднал на неподходящото място — тихо промълви той. — Нали така, Били?
При тези думи, цитирани от предупредителното писмо, клепачите на Били Матис изведнъж се спуснаха, а на лицето му се изписа болезнено изражение. Останаха в това положение в продължение на няколко секунди, сякаш притежателят им искрено се надяваше, че когато ги отвори, двамата „агенти“ ще са изчезнали. После главата му бавно се извърна към Демарко.
— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?
— Мисля, че знаеш, Били — кротко отвърна Демарко.
— Кои сте вие, по дяволите? Агенти на ФБР?
— Били — намеси се Ема. — Ти си изпратил бележка на генерал Банкс, в която го предупреждаваш да отмени пътуването на президента до река Чатуга. Откъде си знаел какво ще се случи там?
— Не знам за какво говорите — отвърна Били.
Но за разлика от Патрик Донъли, а в случая и от Джо Демарко, агент Били Матис не беше професионален лъжец. Клепачите му мигаха толкова често, че наподобяваха пеперуда, отчаяно опитваща се да открие път за бягство.