— Мисля, че си бил въвлечен в нещо много грозно, Били — меко подхвърли Демарко. — А ние сме хората, които ще ти помогнат да се отървеш от него.
— Не знам за какво говорите — упорито повтори Били. — И няма да е зле, ако се идентифицирате.
— Защо се наведе, Били?
— Навел съм се?
— Онази сутрин край реката. Нарочно изпусна очилата си, за да осигуриш добра видимост на стрелеца. Стори го миг преди първия изстрел. Записът го потвърждава съвсем ясно.
Лицето на Били поруменя. Той направи бърза крачка напред и заби показалеца си в гърдите на Демарко.
— Това е лъжа!
Гневът му беше съвсем истински, а гласът му за пръв път прозвуча искрено.
— Можеш да го видиш на записа, Били — продължи Демарко. — По пътя на групата към хеликоптера ти стъпваш като куче в паници и постоянно въртиш очи.
— Въртя очи, защото това ми е работата, да те вземат мътните! — изръмжа Били.
— Аз не мисля така — поклати глава Демарко. — Ти си знаел какво ще се случи и изпусна очилата си точно когато трябва. Ти ли запозна Харолд Едуардс с маршрута на президента, Били?
По челото на агента избиха едри капки пот, а подмишниците на бялата му риза потъмняха от влага. Отвори уста да каже нещо, после здраво я стисна, сякаш искаше да барикадира езика, на който нямаше доверие. Така изтекоха няколко секунди, след което той най-сетне вдигна глава.
— Искам да видя документите ви! Веднага!
— Как се справи с детектора на лъжата, Били? — попита Демарко, без да обръща внимание на думите му.
— Какъв детектор? — учуди се Били Матис. — Никой не ме е поставял на никакъв детектор!
Сега беше ред на Демарко да се поколебае просто, защото реакцията на агента беше съвсем естествена. После си спомни, че Патрик Донъли беше човекът, който съобщи тази новина на Банкс и ФБР, а и на самия него.
— В такъв случай нека поговорим за начина, по който те включиха в личната охрана на президента, Били — приятелски подхвърли той.
— Няма да стане! — Тръсна глава агентът. — Вие двамата няма да чуете нищо повече от устата ми!
Тръгна да си върви, после рязко спря и се обърна. Яркосините му очи бяха покрити с лъскавата глазура на напиращите сълзи.
— В онази сутрин аз изпълних дълга си — прошепна той. — Направих всичко възможно, за да го защитя! — Гласът му пресекна за миг от напора на чувствата, но след това се стабилизира. — Бях готов да умра за него!
И Демарко му повярва.
Докато Били се отдалечаваше, Демарко отново се замисли за подвижната конструкция на Колдър в преддверието на музея, която бавно се завъртя. Макар да бе масивна и внушителна, тя се задвижваше дори от отварянето на врата.
В това отношение и Били Матис беше като нея — готов да се завърти и при най-лекото побутване.
15
— Мамка му! — прошепна Ема и възклицанието й се сля с реакцията на Демарко, който през стиснати зъби процеди:
— Мръсното му копеле!
Ема му хвърли кос поглед и замислено добави:
— Имах чувството, че бедното момче ще повърне обяда си в мига, в който му цитира писмото.
— Да, определено знаеше за него — кимна Демарко. — Няма никакво съмнение. В същото време едва не ми откъсна главата, когато го обвиних, че нарочно се е навел в момента на стрелбата. Напълно искрено прозвучаха и думите му, че е бил готов да умре, за да спаси президента.
— Така е — съгласи се Ема. — Но той е замесен и аз много искам да разбера как точно. Ще ти кажа и нещо друго, Джо. Мисля, че момчето не е било разпитвано както трябва — нито от ФБР, нито от други. Което сочи, че Донъли някак си е успял да го опази от следователите на Бюрото.
— Мръсникът му с мръсник! — отново кипна Демарко. — Отивам при Банкс, за да го убедя да се обърне към ФБР!
В погледа на Ема имаше изненада.
— Мислех, че председателят каза да изчакаме следващия ход на Донъли — отбеляза тя.
— Майната му на председателя! — отсече Демарко, но вътрешно изпита известна несигурност.
Ема се усмихна — за пръв път от ранното утро насам.
— Добре, сладурче — рече. — Какво ще заповядаш да правя, докато си приказваш с уважаемия министър?
— Можеш ли да продължиш наблюдението на Били?