— Не — поклати глава Демарко. — Забравяш, че в случая той проявява интерес единствено към Патрик Донъли. А дори и да му бях разказал, щях да чуя същото, което ми каза и Банкс: продължавай още ден-два и виж какво ще стане. Тук му е мястото да добавя, че задниците дават тон на живота ми.
Магистралата беше необичайно оживена, а участниците в движението се надбягваха като участници в автомобилното състезание НАСКАР. Двамата неусетно се бяха озовали на пет коли зад Били. Малко преди моста над Четиринайсета улица той рязко зави надясно, закачайки калника на колата, която се движеше в крайното платно. После засече и друга, която яростно изскърца със спирачките си и отби в аварийното платно. Това му даде възможност да уцели изхода и да изчезне. Ема не показа изненада, а само проследи с поглед отдалечаващата се кола.
— Мамка му! — изрева Демарко и юмрукът му се стовари върху арматурното табло. — Какво направи тоя тип, да го вземат мътните?!
— Изплъзна ни се — спокойно отвърна Ема и на лицето й се появи нещо като усмивка.
— Какво е толкова смешно? — раздразнено я изгледа Демарко.
— Изплъзна се от нас, но не и от Сами.
— Какъв Сами?
— Един стар приятел.
Ох, пак нейните приятели! — въздъхна Демарко.
— И какво прави в момента тоя Сами?
— Джо, нали съм ти казвала, че в оживен трафик една кола не може да преследва друга, особено когато човекът зад волана на първата знае, че го преследват. За тази цел са нужни най-малко две коли, но най-добре е да се използват четири. Днес Майк е зает и затова снощи звъннах на Сами и поисках помощта му. От момента, в който се качихме на магистралата, той зае позиция в дясното платно, готов за всякакви изненади. Видях го, че последва Били към изхода.
— Много мило от твоя страна — направи гримаса Демарко. — Все пак сподели, че имам още един човек на заплата.
— О, я престани да се заяждаш!
Демарко само изсумтя. Това все пак беше по-приемливо пред перспективата да признае, че е права, както обикновено.
— Надявам се, че не си споделила със Сами защо следим Били Матис — подхвърли след известно време той.
Веждата на Ема леко отскочи нагоре.
— Нищо не съм му казала. Просто му наредих да последва Били, ако случайно се отърве от нас, и да види с кого ще се срещне.
Демарко отново изсумтя, след което потъна в мълчание. Изминаха няколко минути, преди да се обади.
— Може би трябва да напуснем магистралата на следващия изход и да се опитаме да го открием.
— Няма смисъл — поклати глава Ема. — По-добре да изпием по едно кафе и да се върнем пред службата му. Рано или късно той ще се появи там, а Сами ще бъде зад гърба му.
В осем и половина Били наистина се появи на паркинга, заключи колата си и бавно тръгна към сградата на Сикрет Сървис. Гледаше в краката си. В един момент тръсна глава, сякаш разговаряше сам със себе си. Ако беше вдигнал поглед, положително щеше да види колата на Еми и Демарко в отсрещния край на паркинга, но той не го направи. Двамата го изчакаха да се скрие зад вратата и излязоха от колата.
— Къде е приятелчето ти Сами? — пожела да узнае Демарко.
Очите на Ема бавно обиколиха паркинга и тя поклати глава.
— Питам се дали не е тръгнал след човека, с когото евентуално се е срещнал Били — промърмори тя.
— Да, бе — отвърна с крива усмивка Демарко. По-вероятно беше опитният агент да се е отървал от Сами пет минути след като напусна магистралата.
След двайсетина минути Ема вдигна ръка и махна на някакъв дребен мъж, който крачеше към тях.
Сами Уикс тежеше около петдесет килограма и беше дребен като жокей. Лицето му с издължен нос беше сбръчкано и почерняло като стара кожа, придавайки му странния вид на трол слънцепоклонник. А ръкостискането му беше толкова силно, че лицето на Демарко се изкриви в болезнена гримаса.
— Какво беше намислил нашият Били? — попита го Ема.
Оказа се, че Сами говори английски с нюйоркски диалект, прибягвайки до всичките му невъзможни съкращения и недоизречени фрази.
— След като напусна магистралата, направи един-два кръга, за да провери дали го следят. После спря до един „Севън Илевън“, за да се обади по телефона. Автоматите до входа на магазина бяха два и аз застанах пред другия, щото той изобщо не ме познаваше. И успях да хвана част от разговора.
Сами замълча и се усмихна. Беше не толкова усмивка, колкото кратко и изпълнено с пренебрежение разтегляне на устните. То идваше да покаже, че Сами Уикс не само е свикнал да го подценяват, но дори се забавлява от това.