— Натисна много бутони, защото разговорът беше междуградски — продължи дребното човече. — Използва кредитна карта.
— Обърна ли внимание на номера на автомата, от който се обади? — попита Демарко.
Сами го погледна за пръв път и на лицето му отново изплува кривата усмивка.
— Че как иначе? — отвърна той. — Засякох и часа на обаждането.
В погледа, който му отправи, се четеше известно недоверие. Приличаше на онези типове, които навремето бяха преследвали Демарко след училище.
— Както и да е — леко въздъхна Сами и продължи да докладва на Ема: — Говореше много възбудено. Рече „чичо Макс, около мен става нещо“, а после млъкна, понеже оня от другия край на жицата — чичо Макс — започна да му крещи. Разбрах това, защото момчето отдалечи слушалката от ухото си. После рече поне десет пъти „извинявай, чичо Макс“, едно „не, обаждам се от уличен телефон“, „добре, ще позвъня на Дейл“, извини се още двайсетина пъти и затвори.
Сами замълча, сякаш бе приключил с доклада.
— А къде е ходил след този телефонен разговор? — попита Демарко. — Появи се на работа с половин час закъснение.
— Тъкмо щях да ви разкажа — отвърна с усмивка на превъзходство дребосъкът. — Като свърши с тоя номер, набра още един. Насреща вдигна човек, когото Били нарече Дейл. Каза му, че трябва да поговорят, онзи отвърна с някакви глупости и разговорът приключи.
Отново замълча, но този път Демарко реши да изчака, извлякъл поука от предишния си опит.
— После Били скочи в колата и подкара към центъра — продължи разказа си жокеят. — Паркира в близост до университета „Джордж Уошингтън“ и остана да чака в колата. Десетина минути по-късно се появи онзи, другият. Изглеждаше като току-що скочил от леглото. Били започна да му приказва нещо. Беше възбуден и размахваше ръце. Не успях да чуя какво си приказват, защото останах в колата, паркирана на втора линия стотина метра по-нататък. В тоя шибан град изобщо няма места за паркиране. Както и да е. Другият го фрасна.
— Удари ли го?!
— Аха. По-скоро плесница, отколкото тупаник. От сорта „вземи се стегни“. После започна да му приказва нещо, преметнал ръка през рамото му. Сякаш искаше да го успокои. Били кимна поне десетина пъти, издуха си носа като човек, който току-що е плакал, след което скочи в колата и си замина.
— Питам се кой ли е другият — промърмори Демарко, неволно влязъл в тон със събеседника си.
Устните на Сами пренебрежително се разтеглиха.
— Когато Били замина, аз паркирах на мястото му и тръгнах пеша подир човека. Той се прибра право в един жилищен блок зад ъгъла на Деветнайсета и Джи стрийт. Отидох да огледам имената върху пощенските кутии. Сред тях имаше само едно собствено име, започващо с Д. На табелката пишеше „Д. Естъп“.
17
Демарко се свърза с Алис, продиктува й номера на уличния автомат, използван от Били, след което я посъветва да започне да чука по клавиатурата. Много му се искаше да разбере кой е чичо Макс.
Тя обаче беше някак разсеяна и поиска два часа, за да изпълни задачата.
— Стига, Алис! — повиши тон Демарко. — Прекрасно знам, че за десет минути ще откриеш всеки номер. А случаят е особено спешен.
— Хвана ме на вратата, тъкмо отивах на лекар — поясни Алис. — Напоследък имам болки в гърдите и мисля, че е сърцето.
— Ти нямаш сърце, Алис. Сигурно става въпрос за лошо храносмилане. А на доктор ще идеш утре.
— Заради теб няма да рискувам някой инфаркт! — изостави разсеяния тон Алис, очевидно жегната от забележката му.
— А знаеш ли какво е по-лошо от инфаркт?
— Какво?
— Да умреш от глад. Което със сигурност ще ти се случи, ако продължаваш да влагаш седмичните си чекове в ротативките. Този, който ти изпращам в момента, много ще ти трябва, Алис. Ти си на договор като адвокатите. Но ако не изпълниш задачата, за която е сключен този договор, чековете автоматично спират, което означава, че към края на месеца ще минеш на кучешка храна.
— Чуй какво ще ти кажа, безчувствен задник такъв! — изсъска Алис. — Отивам на лекар. След два часа се връщам, стига да не ме вкарат в болницата. И чак тогава ще направя проклетото ти проследяване!
Линията прекъсна.
Д. Естъп живееше в триетажен жилищен блок, в който имаше общо дванайсет апартамента. Демарко натисна бутона срещу надписа „Домоуправител“ и бе поздравен със сочно оригване, последвано от „казвай“.