— Вие ли сте домоуправителят?
— Аха.
— Отворете външната врата, моля. Трябва да поговоря с вас.
— Ако си търговски агент, пръждосвай се веднага.
— Не, държавен служител на отговорен пост съм. Ако не отвориш веднага, ще ти стъжня живота!
— Животът ми отдавна е тъжен, задник — невъзмутимо отговори онзи, но автоматичната брава зажужа в мига, в който Демарко обмисляше нови, още по-люти заплахи.
Домоуправителят се оказа едно от онези естетични творения на природата, надарени с огромно шкембе и никакъв задник. Беше облечен в тясна зелена тениска и торбести дънки — одежди, които предлагаха гледката на невероятен плондер отпред и мършава трътка отзад. Беше се пльоснал в изтърбушено кресло, а в момента на появата на Демарко ръката му бавно се протягаше към кутийката „Бъдуайзър“ на масичката.
Очите му бавно се извъртяха към малкия телевизор, по който течеше някаква сапунка. С нищо не показа, че забелязва присъствието на външен човек. Малкото апартаментче беше невероятно разхвърляно, а спареният въздух вонеше на тютюнев дим, изветряла бира и изстреляни под налягане стомашни газове.
Демарко се насочи към телевизора и натисна копчето за изключване.
— Хей, какво правиш? Аз следя този сериал!
Демарко потърси с поглед свободно място за сядане, след което реши, че ако остане прав, ще си спести сериозна сума за химическо чистене.
— Трябва да поговорим и за целта ми е нужно цялото ти внимание — отсече той.
— Добре де, говори, но по-бързичко — отстъпи шкембето. — Защото това е любимият ми сериал.
— В апартамент 2Б имаше наемател на име Д. Естъп. Искам да науча нещо повече за него.
— Защо?
— Защото го разследвам.
— Аха… Ама това не е ли нарушаване на гражданските му права?
— В момента мисля да наруша неговите граждански права, но какво ще кажеш, ако се заема с твоите? Бас държа, че по Коледа правиш нелегални залагания, а вероятно имаш и втора работа, за която ти плащат в брой. Готов съм и на втори бас — че изобщо не декларираш доходите си в данъчното. Нещо да кажеш?
— Добре, бе, добре. Схванах. Казвай какво искаш да знаеш. И без това хич не го харесвам тоя мамул!
— Мамул?
— Царевичен мамул. Плямпа като онези загубеняци от Юга.
— Разполагаш с някакви сведения за него, нали? При наемането на апартамента трябва да е попълнил формуляр.
— Попълни, разбира се. Сега ще го донеса.
Дебелакът с пъшкане се надигна от креслото, направи безуспешен опит да си вдигне дънките, после бавно пристъпи към очукана кантонерка, боядисана в зелено. Зарови се в някакво чекмедже и след минута измъкна измачкан лист хартия.
Демарко го взе от ръцете му. Беше стандартен договор за наем, в който беше посочено, че наемателят на апартамент 2Б се казва Дейл Естъп, без инициал за второто име. Предишна регистрация Фолкстън, щата Джорджия. Къде ли е пък това? — запита се Демарко, докато преписваше адреса на Естъп и номера на социалната му осигуровка. Графата за препоръки беше празна. Договорът беше сключен за срок от три месеца с платен предварително наем, плюс 500 долара депозит за евентуални щети.
— Често ли се подписват тримесечни договори? — попита той.
— Аха — кимна домоуправителят. — Но тоя каза, че като си тръгне, ще ми остави депозита.
— С какво се занимава, за да наема жилище само за три месеца?
— Проклет да съм, ако знам. Най-любезно го попитах какво бачка, но той ми каза да си гледам работата.
— А какво бачка според теб?
Тлъстите рамене се повдигнаха леко и това предизвика бурна реакция под тениската.
— Не знам. Влиза и излиза посред нощ, често го няма по три-четири дни.
— Сам ли живее?
— Аха. Понякога мъкне и мацки, винаги различни. Мисля, че са проститутки.
— А да е приемал мъже?
— Искаш да кажеш, че е педал? — вдигна вежди дебелият.
— Не. Имам предвид редовен посетител, независимо дали е мъж или жена.
Челото на портиера се сбърчи толкова силно, сякаш го бяха накарали да даде определение на гравитацията.
— Имаше един тип — промърмори най-сетне той. — Идвал е два-три пъти. Не му знам името. Рус, с къса коса, като на военен. Млад и спретнат.