— Естъп държи ли някаква кола в гаража?
— Да. Една червена трошка. С онези шантави номера, дето можеш да ги видиш само в Джорджия. На неговата пише „ГАТОР“.
Демарко отдели пет минути, за да сплаши дебелия домоуправител, пускайки в ход обичайните алинеи от закона за защита на поверителната информация. Дълбоко впечатлен, човекът обеща да не казва на Естъп за визитата му. Когато се прибра в службата, на телефонния секретар го чакаше послание от сърдечноболната Алис.
— Обадил се е на някой си Максуел Тейлър във Фолкстън, щата Джорджия. — Продиктува адреса, помълча малко и добави: — Сигурна съм, че не ти пука, но докторът каза, че сърцето ми е окей.
Лошо храносмилане, точно както бе предположил Демарко.
Вдигна слушалката и набра Ема. Продиктува й адресите на Максуел Тейлър и Дейл Естъп в Джорджия, а към тях прибави номера на социалната осигуровка на Естъп и шантавото словосъчетание „ГАТОР“ на номера на колата му. След което смирено я помоли да провери какво ще кажат за тези хора нейните вездесъщи приятели на федерално ниво.
— Трябва да разберем кои са, Ема. Не може да се появяват просто ей така, от нищото. Връзката им с Били е очевидна, но трябва да разберем дали са имали такава и с покойния Харолд Едуардс. Защото спокойно може да се окаже, че цялата работа няма нищо общо с покушението.
Остатъкът от предобеда използва в опити да установи пряка връзка с тоя Тейлър. Според Сами Уикс, Били го бе нарекъл чичо Макс, но кратка справка в личното му досие показа, че в него липсва роднина с фамилията Тейлър. Разбира се, досието не беше пълно, тъй като в него се отбелязваха само преките роднини или онези, които са на държавна служба — изпитаният в практиката метод на Чичо Сам за контрол на роднинските назначения.
Справката се оказа полезна и с още една информация, останала незабелязана при първия преглед на досието: Били нямаше баща. В съответната графа беше изписано само едно голямо печатно НЕ. Освен ако непорочните зачатия не бяха излезли на мода, това тук звучеше доста странно.
Демарко знаеше, че всеки кандидат за работа в тайните служби се проверява обстойно, което означаваше, че липсата на сведения в графата „баща“ неминуемо би предизвикала учудване. От друга страна обаче, това все пак беше държавна организация, а те по принцип не се отличават с особена прецизност.
Уверил се, че личното досие не му върши работа, Демарко позвъни в гимназията, която беше завършил Били. Тя, за разлика от името на баща му, беше надлежно вписана в графата „образование“. Насреща се оказа заместник-директорката, която звучеше като сестра на Анди Грифит. Прибягвайки до мек южняшки акцент, Демарко се представи за репортер от Атланта, получил задачата да направи репортаж за момчето от Джорджия, издигнало се до лична охрана на президента. Въпросът му беше дали някой в гимназията все още помни това момче.
Заместник-директорката с гордост обяви, че познава Били лично, тъй като работела в това училище, откакто се помнела. После го помоли да почака и отиде да потърси съответния годишник, който, както се оказа, съдържаше дълъг списък с постиженията на Били в областта на спорта. Постижения в учението не се споменаваха.
Демарко търпеливо изслуша ентусиазираната жена, после ловко насочи разговора в по-лична посока и пожела да научи нещо повече за семейството на Били. Жената направи продължителна пауза, а когато отново проговори, в гласа й липсваше предишната южняшка сърдечност. Предложи му да говори с Били, след като иска да научи нещо повече за мама и тате. Точно така се изрази: „мама и тате“.
Беше ясно, че знае повече за тях, но не желае да го споделя. А после направо го отряза, когато зададе последния си въпрос: дали случайно не знае нещо за любимия чичо на момчето — Макс Тейлър. С хладен служебен тон тя му заяви, че гимназията няма практика да предлага информация за бившите си възпитаници. Всякакви въпроси в тази връзка трябвало да бъдат изпратени в писмен вид до училищното настоятелство.
Демарко бавно остави слушалката. Въпросите му за миналото на Били бяха докоснали оголен нерв, но той нямаше никаква представа защо.
Според месинговата табела до вратата заведението на име „Клайдс“ бе основано преди четирийсет години, но обзавеждането му подсказваше, че все още не е намерило истинския си облик. Над част от масите висяха самолетни макети, край други стърчаха палмови листа, а менюто предлагаше както чили, така и френска кухня. По стените имаше плакати с параходи, конкуриращи се със спортни коли и мотоциклети, плюс бюстове на атлети от минали времена. Непосредствено до бара беше окачена голяма картина, изобразяваща последната битка на генерал Кастър, която със сигурност би подхождала повече на някоя монтанска кръчма. Но въпреки всичко именно „Клайдс“ беше любимото заведение на Демарко.