Настани се на една от масичките встрани от бара и зачака появата на Ема. Млада и хубава келнерка с прекалено много синьо около очите го попита какво ще желае. Той се поколеба. Пиеше му се нещо сладко, от сорта на пиня колада, но си представи презрението в очите на момичето и се отказа. Вместо това си поръча коктейл водка мартини, който се оказа с вкус на охладен керосин. Демонстрацията на мъжественост винаги се заплаща скъпо, поклати глава той.
Хвърли поглед към часовника си и установи, че Ема закъснява — нещо необичайно за нея. Отпи втора глътка и лицето му се разкриви в гримаса. Реши да изчака дамата и да я убеди да си поръча пиня колада, а след това да си разменят питиетата.
Обърна се към вратата, но погледът му беше привлечен от една жена на бара. Беше с тъмна коса, матова кожа и великолепно тяло. Очите й потънаха в неговите, на устните й се появи лека усмивка. Не от онези, подканящите, а просто открита и приятелска усмивка, означаваща „здрасти, страннико“. Всъщност може и да беше от първите, реши след кратък размисъл той.
В следващия момент се появи Ема. Приближи с царствена походка масата му, изчака го да й поднесе стола и още по-царствено се отпусна върху него. Понякога се държеше така.
— Какво да бъде, госпожо? — попита с нескрито страхопочитание келнерката, изправила се неусетно до масата.
— О, не знам — разсеяно отвърна Ема, после, още преди Демарко да я спре, посочи към чашата му. — Нека бъде същото.
Когато питието й беше сервирано, тя помълча малко, после промърмори:
— Тоя Естъп се оказа рейнджър.
Демарко не я чу, защото зяпаше чернокосата на бара. Ема проследи погледа му и просъска през стиснати устни:
— Не ме ли слушаш, Джо? Естъп е планински рейнджър!
— Рейнджър ли?
— Да. Отговаря за някакво блато в Джорджия. Казва се Оукъфъноуки.
— А?
— Тая вечер май ще ми се наложи да повтарям всяка дума, по дяволите!
— Извинявай. Но защо един рейнджър е зашлевил Били?
Очите му отново се насочиха към бара. Към чернокосата се присъедини друга жена, натоварена с торбички и пакети. Явно бе предприела поредната маратонска обиколка на магазините. Двете се прегърнаха като стари приятелки. Мамка му, беше се надявал, че красавицата ще остане сама.
— Не знам — въздъхна Ема. — Но мистър Естъп категорично не е обикновен любител на природата. Ветеран от Виетнам с две отличия за проявена смелост, уволнен за лошо поведение едва на двайсет.
— Защо?
— Не знам. Има досие в Агенцията за борба с наркотиците. През осемдесетте се опитал да прекара през щатската граница цял камион марихуана. Осъдили го условно, вземайки предвид бойните му заслуги.
— Но нали каза, че бил уволнен от армията?
— Казах, че са го уволнили за лошо поведение, но споменах, че е бил награждаван. Вероятно съдията е решил, че трябва да подходи благосклонно към един кавалер на орден за бойни заслуги. Знам само това, което е в компютъра на един от моите приятели в АБН.
— И това е всичко, така ли?
— Да. Един арест преди двайсет години и нищо друго.
— А Макс Тейлър?
— Нищо — поклати глава Ема. — Няма криминално досие. В момента проверяваме дали някой от двамата е имал контакти с Едуардс.
Чернокосата красавица каза нещо на приятелката си и двете се обърнаха да го погледнат. Тази усмивка наистина е подканяща, рече си Демарко.
— За бога, Джо! — не издържа Ема. — Защо просто не отидеш на проклетия бар и не й кажеш: „Здрасти, аз съм Джо Демарко и не мога да сваля очи от теб, защото адски много приличаш на бившата ми жена. Случайно да си уличница като нея?“
— Тя изобщо няма вид на…
— Има, има. Същата италианска разцветка, същото стегнато дупе и големи цици. Кога най-сетне ще забравиш тази жена, за бога?
Демарко само сви рамене.
— С колко жени съм те запознала досега, Джо?
Пак се започва, умърлушено си рече Демарко, но не отговори на въпроса.
— С три — отговори вместо него Ема. — И трите много хубави, с качества, които жена ти никога не е имала — чувство за хумор, състрадателност и интелигентност. На всичкото отгоре и трите те харесаха, един Господ знае защо. Но ти не се обади на нито една от тях.