Саманта беше изчислила абсолютно точно притока на въздух. Когато изтекоха десетте минути, Мейсън беше отворил уста като риба на сухо и чупеше безупречно поддържаните си нокти в капака на ковчега. Ема издърпа тапата и насочи фенерчето си в лицето му.
— Готов ли сте да ме изслушате, мистър Мейсън?
— Да, да — задъхано отвърна пленникът. — За някое дело ли става въпрос?
— Не, мистър Мейсън. Става въпрос за една млада жена на име Джули Фредерикс, която тормозите вече шест месеца. Тя не може да спи, слабее и гълта антидепресанти. Изправена е пред прага на нервна криза, по единствената причина че вие отказвате да я оставите на мира.
— Джули ли? — изненадано изхриптя Мейсън.
— Да, Джули — кимна Ема. — Вие сте един безсъвестен маниак и егоист, мистър Мейсън. Не се страхувате от нищо, защото знаете, че сте недосегаем за законите. И бихте продължили да тормозите тази млада жена до момента, в който тя посегне на живота си или реши да ви убие. Но ако ви убие, ще съсипе живота си.
— Ще престана! — извика Мейсън. — Кълна се в Бога, че ще престана!
— Никога ли не ви е минавало през ума, че някой може да наруши закона и да ви атакува физически? Такива работи вършат само гангстерите. Изобщо не сте си представяли, че това може да се случи на важна клечка като вас, най-малкото за такава дреболия като тормоза над едно младо момиче.
— Моля ви, обещавам.
— А беше толкова лесно. Достатъчно беше да ви причакам на паркинга под сградата, която гъмжи от представители на закона. Още ли се чувствате недосегаем, мистър Мейсън?
— Коя сте вие?
— На този въпрос ще се спрем след още шестнайсет минути. Не, нека бъдат седемнайсет.
С тези думи Ема отново сложи тапата на тръбата, заглушавайки отчаяния писък на Мейсън.
— Как е Одри? — подхвърли Саманта.
— О, тя се премести в Ню Йорк.
— Съжалявам, Ема.
— Получи оферта за работа, която не можеше да пренебрегне. Просто защото отдавна мечтаеше за такова място.
— А ти защо не замина с нея?
— Познаваш ме, Сам. Твърде дълго съм робувала на определен начин на живот. А може би така е по-добре.
Този път изчака, докато Мейсън загуби съзнание и едва тогава махна тапата. За миг изпита опасението, че ще се наложи да отвори капака, за да го свестява, но той се справи сам.
— Чувате ли ме, мистър Мейсън?
Отговорът беше шумно поемане на въздух.
— Сега ще отговоря на въпроса ви коя съм аз. Членувам в една организация, която си е поставила за цел да помага на жени като Джули Фредерикс. Жени, подложени на терор от страна на мъжете; жени, които не могат да разчитат на закона, защото законът е създаден от мъже като вас. Организация на жени, решили да помагат на други жени, мистър Мейсън. Организация, която спасява жените като Джули от хищници като вас.
Ема хвърли поглед към Саманта и направи гримаса. Думите й прозвучаха като репликата на някоя героиня от комиксите — мускулеста мъжкарана, облечена в кожа. Саманта се засмя и беззвучно прошепна едно браво, момиче, справяш се отлично!
— Обещавам, че ще я оставя на мира! — изкрещя пленникът.
— Не ви вярвам, мистър Мейсън.
Ема отново запуши дупката и Мейсън заскимтя. Комбинацията от клаустрофобия и представата да бъде погребан жив, гарнирана с няколко ужасяващи мига на задушаване, можеше да срине всеки храбрец, а Ерик Мейсън съвсем не беше от тях.
Шестнайсет минути по-късно Ема отново издърпа тапата. От тръбата се разнесе неприятна миризма, която я накара да сбърчи нос. Мейсън бе нацапал скъпия си костюм. Изминаха още няколко минути, преди да дойде на себе си и да бъде в състояние да разговаря.
— Ще ви задам един въпрос, мистър Мейсън — започна Ема. — Вярвате ли, че можем да стигнем до вас, когато пожелаем?
— Да, да!
— Вярвате ли, че някоя мила жена с вид на добродушна бабичка може да се окаже зад гърба ви с пистолет в пазарската чанта и да ви пръсне мозъка?
— Да!
— Вярвате ли, че някое момиче с вид на секретарка може да проникне в службата ви и да пусне отрова в машината за кафе пред кабинета ви?
— Да!
— Вярвате ли, че някоя млада майка с пеленаче на задната седалка може да ви прегази, докато бягате за здраве, а след това да заяви, че сте се спънали и буквално сте се хвърлили под колелата?
— Да, по дяволите! — изпищя неистово Мейсън. — Вярвам ви!
— Надявам се да е така, мистър Мейсън. Защото едно от тези неща действително ще ви се случи, ако пак си позволите да безпокоите мис Фредерикс!