— Били отново потърси Естъп — осведоми го Майк. — Тази сутрин, преди да тръгне за работа. Повъртя се известно време, за да провери дали има опашка, но Сами не го изпусна. Това копеле е истинска пиявица на колела. В крайна сметка нашият човек влезе в един ресторант на Кей стрийт, недалеч от апартамента на Естъп. Самият Естъп пристигна там преди него, а аз го проследих.
Според Майк говорел предимно Естъп, а Били мълчал и имал „съкрушен“ вид.
— Сами влезе и се опита да ги подслуша, но нямаше как да ги приближи на удобно за целта разстояние. Естъп стискаше ръката на Били и възбудено шепнеше в ухото му. По думите на Сами „доста разгорещено“, сякаш го убеждавал в нещо. След срещата Били подкара към службата си, а Сами го последва.
— Какво направи Естъп, след като се разделиха? — попита Демарко.
— Остана в ресторанта още половин час, пиеше кафе и пушеше цигари. Размишляваше, предполагам. После скочи и осъществи един много кратък телефонен разговор. Върна се на мястото си и зачака. След десет минути звънна служебният телефон в ресторанта. Той поговори известно време, после набра още един номер и не остави слушалката поне десет минути.
— Дай ми номерата, за да ги продиктувам на Алис — рече Демарко.
— Вече го направих — отвърна Майк. — Алис ти е много сърдита. Казва, че пет пари не даваш дали ще пукне, или не.
— Самата истина. Открила ли е нещо?
— Нищо. Вероятно първото обаждане е било само сигнал. Нали знаеш — набираш номера, оставяш го да звънне веднъж, после затваряш. Търсеният вижда номера ти, излиза навън и набира от някоя кабина.
— А вторият разговор? Онзи, който е продължил десет минути?
— Номерът е на някакъв бар в Уейкрос, Джорджия.
— Значи нямаме представа с кого е разговарял, така ли?
— Точно това се опитвам да ти кажа.
Демарко не знаеше какво да отговори и уморено подхвърли:
— Добре, дръж Естъп под око.
— Няма проблем — отвърна Майк.
Ама днес и тоя си го бива, въздъхна Демарко, после изведнъж се сети за нещо друго.
— Сами нали има номера на мобилния ми телефон?
— Има го. Сигурен съм, че ако му потрябва съвет, ще ти се обади.
Майк затвори, без да му каже „дочуване“.
Моралът на подчинените явно не е това, което беше някога, мрачно си помисли Демарко. Май е време за един служебен пикник, просто за повдигане на екипния дух.
На срещата в хотел „Мариот“ Демарко отиде с такси. Вече беше закъснял около пет часа, което предизвика силното недоволство на Джордж Морис, главен счетоводител на завод за производство на ламарина в избирателния район на председателя. Но той едва ли щеше да е по-щастлив, ако Демарко се беше появил навреме.
— Трябва да намалим пенсионните отчисления, Джо — загрижено рече счетоводителят. — Съобщихме го на Махоуни от любезност, а не за да искаме разрешение.
— Той каза „не“ — отвърна Демарко. Мисията в помощ на генерал Банкс съвсем не пречеше на председателя да го товари и с други задачи.
— В такъв случай ще бъдем принудени да прибегнем до съкращения — обяви Морис.
— Никакви съкращения. В двата ви договора с Министерството на отбраната има няколко допълнителни условия, напечатани със ситен шрифт, отнасящи се до глобите за закъснели доставки. В деня, в който започнете да раздавате розовите листчета с уволненията, някой бюрократ в Пентагона непременно ще прочете ситните букви.
— За Бога, Джо, не разбираш ли, че умираме? Конкуренцията ни притиска отвсякъде, а материалните разходи непрекъснато се увеличават! Трябва да направим нещо!
— Я ми кажи, Джордж, след като сте в толкова окаяно състояние, как така тази година директорът ви получи три милиона долара премиални в допълнение към годишната му заплата от дванайсет милиона, одобрени от борда?
— Откъде пък знаеш?
— А ти самият получи милион и шестстотин хиляди плюс част от акциите.
— Заслужил съм си всеки цент от тази премия.
— Няма да орязваш никакви пенсионни отчисления, няма да уволняваш никого! — отсече Демарко.
Морис скръцна със зъби, помълча малко и вдигна глава.
— А можеш ли да ми кажеш защо, по дяволите, даряваме половин милион за шибаната му кампания? Отговори ми на въпроса, Демарко!